Цялата реалност ми казваше само едно: в нея нямаше никакъв смисъл. Нима не съществуваме, за да създаваме? Да се възпроизвеждаме? Аз не можех. Нямаше да го направя. Тогава какъв бе смисълът за мен? Какъв беше смисълът изобщо?
Не говорих с Мал за това. Защо да говоря? Ставаше дума само за мен. Той можеше да има деца. Той не беше виновният. Аз бях. Това си беше само мой проблем, защо да обременявам и него? Когато за първи път му разказах историята си, какво ми се е случило, защо не мога да имам деца, той го прие, както прие всичко друго в мен. Прие, че когато бях тийнейджърка ме наричаха курва. Прие, че съм забременяла на петнайсет. Прие и разбра за аборта и че заради него и усложненията след това вече не мога да имам деца. Той разбра, че това е част от мен самата. И
ме подкрепи без колебание. Но все пак не можех да му кажа всичко. Не и всичко.
Затова не можех да споделя това с него. Достатъчно го бях наранила с това, че няма да бъде баща - той го криеше, но аз знаех, че иска да бъде баща, тогава защо да го обременявам с нещо, което е само моя вина и едва сега бе започнало да ме измъчва?
Сивото има звук, знаете ли това?
То има звук и текстура. Звучи като шум, толкова силен, че можеше да го чуеш, когато е тихо. Усеща се като огромна бала памук, която те задушава. Изпълва всяка пролука и те задушава така, че се давиш на сушата. Оглушава те и те дави.
Черното не е така трудно за описване. Черното не е толкова лошо, колкото си мислят хората. Чернотата е просто мрак. Си- вотата е винаги около теб. Когато е светло и когато е тъмно, сивото е там, чака да пропълзи бавно, внимателно и нежно по теб. Да те направи несъществуваща. Никога не знаеш, че се случва, докато не стане твърде късно. Докато вече не можеш да дишаш и не виждаш, не чуваш и не усещаш нищо.
Животът ми беше сив.
Трябваше да спра нахлуването на сивотата.
Никой не разбираше, естествено. То се случваше и с тях, виждах сивото по ръбовете на живота им, но те не го забелязваха. Или не искаха да го забележат. Преструваха се, че всичко е наред. Просто стояха до копирната машина, разговаряха и се смееха, преструваха се, че не усещат как сивотата виси на раменете им. Аз можех да я видя. Взирах се в тях и се опитвах да ги накарам да забележат, да направят нещо; взирах се в сивотата и исках тя да изчезне. Вече бе превзела живота ми, не исках да превзема и техния.
Не им казвах, трябваше да им помогна. Показвах им как да се справят с нещата. Носех червено, жълто и зелено на работа. Слагах си сини сенки, червено червило. Носех червена рокля. Носех жълти обувки. Носех зелен шал на главата. Дори аз, която бях нападната от сивотата, можех да й избягам.
Очевидно не се вписвах. Това казаха, когато решиха да „ме освободят“. Бях прекрасен офис мениджър от пет години, но интересите ми явно били другаде, затова ми платиха голяма сума и
ми пожелаха късмет в бъдещите ми начинания. Нямаше значение. И без това бях изгубила битката със сивотата при тях. У дома щях да мога да се концентрирам върху моята битка.
Можех да победя сивотата.
Ако не трябваше да се тревожа за другите хора, можех да не забравям защо сивотата ме е докопала и можех да се сражавам с нея. Можех да победя, ако имах необходимото време.
На гробището имаше много самота.
Простираше се с мили. Разхождах се из него и гледах надгробните камъни. Четях ги. Виждах кой бе изгубил битката. Как тя е обяснена само с няколко думи. Цял живот смален до няколко думи, издълбани в камъка. Не ми се струваше правилно. Камъните трябваше да обявяват как са живели тези хора, как са умрели, какво са дали на света. Какъв смисъл имаше да се опитвам, ако накрая всичко се свежда само до това: безсмислени думи на камък.
Винаги се застоявах до плочите с думите „любяща майка“. Аз никога нямаше да бъда такава, нали? Ако сивотата победеше, те никога нямаше да кажат това за мен. А какво исках да кажат за мен? Исках ли изобщо да казват нещо?
13.
Искам всичко да бъде нормално. Всичко да бъде наред. Толкова много ли искам? Всичко да бъде нормално.
Може би е така, защото Лио не се появи по нормалния начин. Може би това се случва, защото Лио не биваше да бъде мой.