Свеждам поглед и отивам към най-близката мивка, изстисквам син гел на дланите си и ги търкам под кранчето със сензор. Исках да си сложа червило, да проверя грима на очите си и фондьотена, преди да тръгна към Мал. Сега не смея да вдигна очи от синия гел, който се пени между пръстите ми, нито да погледна косата си.
Подсушавам ръце с две твърди хартиени кърпи, смачквам ги и ги хвърлям в кошчето под мивката. Сигурна съм, че жените могат да чуят как бумти сърцето в гърдите ми, пулсирането в гърлото ми, защото и най-лекото движение тук кънти и те не са помръднали, откакто ме видяха.
Думите им и жестоките усмивки вибрират около нас, докато аз започвам епичното си пътуване към вратата. Вратата, впрочем, като че ли се е преместила в другия край на Лондон и всяка стъпка
към нея на тези високи токове звучи като трясък на наковалня, пусната върху стъклен покрив.
ЗЪН! ЗЪН! ЗЪН! - мобилният ми; сякаш миниатюрен Гърбушко от Нотр Дам е натъпкан в чантата ми и удря камбаните с всички сили. Това е рингтонът на Мал. Вероятно ще ме пита защо не съм там, когато го предупредих - неведнъж, - че ще го одера жив, ако посмее да работи до късно тази вечер.
ЗЪН! ЗЪН! ЗЪН! - настоява телефонът ми, докато аз вървя към вратата. Не мога да отговоря, разбира се. Ако спра дори за част от секундата, ще се случи нещо лошо. Нещо по-лошо от това, което вече се случи. Не знам какво, но съм сигурна, че ще се случи.
ЗЪН! ЗЪН! ЗЪН! Просто трябва да се махна оттук. От тази тоалетна, от този фитнес. И тогава ще съм добре.
ЗЪН! ЗЪН! ЗЪН! Почти стигнах. Само още една крачка. Най-много две. И после съм свободна.
ЗЪН! ЗЪ..! - Прекъсва рязко и внезапната тишина кара сърцето ми да се качи в гърлото, а краката ми да потреперят. Но няма проблем, вече съм до вратата.
Отварям я и излизам навън, усещам как свободата ме залива като приятна вълна.
Не знам какво става, след като излизам: дали са започнали да се смеят, дали са се сгърчили и умрели от срам, или решават да направят това, което трябва да направят - да си потърсят нов фитнес.
3.
Сега е 23:00 вечерта и Кийт го няма.
Той обикновено идва към осем, друг път в девет, но никога не закъснява толкова. Не и без да се обади. Обикновено не бих се разтревожила, ако не се обади, защото той е Кийт и работи това, което работи, и винаги се появява. Понякога малко раздърпан и изпълнен с нежност, друг път не успява да се добере до телефон, трети път просто защото е Кийт и работи това, което работи. Това беше животът ни, преди животът да се смали до тази болнична стая; в която се сменяме, за да правим компания на сина си, и преди да започна да мисля, че дори и най-малката нередност може
да ескалира до нещо невъобразимо и ужасяващо. Това бе преди да открия, че можеш да занесеш сина си в болницата, защото му е потекла кръв от носа, и да разбереш, че има аневризма, която е на път да се разкъса, и има нужда от животоспасяваща операция, след която ще изпадне в кома.
Сега се тревожа за всичко.
Прелиствам книгата, която четях, оставям я отворена на скута си и се опитвам да не гледам часовника.
- Къде е баща ти? - питам мислено. Не искам да го тревожа, затова не го казвам на глас. Не ми харесва да си мисля, че той чува всичко около себе си и се паникьосва, защото не може да зададе въпросите, чиито отговори ще го уверят, че всичко е наред. Тревогите са моя работа. Той трябва само да се концентрира върху възстановяването си. Защото всичко зависи от него сега.
Медикаментозната кома, в която го поставиха след операцията, трябваше вече да е отминала. Те изключиха всички приспивателни, опитаха се да го събудят, направиха му много скенери, които показаха, че има мозъчна активност, но той още спи.
Той още спи.
Което означава, че Лио, моят седемгодишен син, който иска да носи костюма от „Тийн Лийг Файтър“ всеки божи ден, който предпочита фасул с кашкавал пред броколи, но не и спанак, който още се опитва да намери доказателство, че Кийт е шпионин, сега ще реши кога да се събуди. Съдбата му е в неговите пухкави, съвършено оформени ръце.
Захапвам кокалчето на палеца си; тревогата е като ключалка с много резета, всяко от тях се плъзга бавно и прецизно на позицията си, докато не изщракат всички на мястото си и ключалката е заключена. Заключена така, че вече няма ключ, който да я отвори отново.
11:03 показва часовникът ми. 11:03. Трябваше да се обади. Ако не за да ме успокои, че е добре, поне да попита за Лио. Дали има някаква промяна.
Мобилният му беше изключен, когато се опитах да му се обадя по-рано. Изключен или смазан под димящите останки на колата му? - питам се. - Изключен или в шкафчето му на работа, чака някой да го намери и да се обади на най-близкия роднина с новината? Изключен сега или завинаги?