Те са много притеснени. Казах им да дойдат след няколко дни, когато ще си по-силна. - Сигурно и това е нещо. - Обаждам им се всеки ден и им казвам как си.
Каза ли на Нова?
Не - отвърна той. - Не съм казал на никой друг, освен на твоето семейство. Няма да кажа на никого.
Добре - отвърнах и усетих как тялото ми се отпусна. - Благодаря ти. - Беше странно да благодариш на някого, че не е клюкарствал за теб.
Ами аз, Стеф? - попита той тихо, гласът му бе слаб и крехък като моя. Обърнах глава да го погледна. Той се бе свил в себе си, внезапната мъка се бе отпечатала във всяка негова част. - Знам, че вече не си искала да бъдеш тук, но аз? Аз какво щях да правя без теб? - Той стисна основата на носа си и затвори очи. - Аз как трябваше да продължа без теб?
Завъртях глава да погледна тавана, думите му се просмукваха в мен като сивотата. Това, което сторих, не беше честно към него. Но не ставаше дума за него. А само за мен. Като всички останали, и той не можеше да го разбере. Той не можеше да го разбере. Никой не може, докато не се озове тук. Където бях аз. Докато сивотата не го превземе, докато не се наложи да я спреш. И понякога единственият начин да я спреш, да спреш това бавно, мъчително задушаване, е да си тръгнеш. Да излезеш през вратата
с надпис „Изход“, като знаеш, че няма път обратно.
Това беше краят.
Искам да поспя - прошепнах и затворих очи.
Чух го как става, слага чашата на масата в другия край на стаята. Върна се при мен и притисна устни към челото ми.
Обичам те - прошепна и излезе.
Когато отворих пак очи, се взирах във вратата, чудех се как ще се измъкна. Той още стоеше там. Висок, силен, тих. Стоеше до вратата и ме гледаше. Усмихна ми се, преди да се обърне и да излезе.
15.
Две седмици му приготвях вечеря всяка нощ.
Нагласих смените си така, че да работя само денем и да мога всяка нощ да му приготвям вечеря. Винаги беше ястие от Гана: задушено телешко, ориз с фасул, плантан, рибена супа, фу-фу, гари, палачинки с черен фасул, джелоф. Храната на нашето детство, храната, с която мама ни хранеше в добри и лоши времена.
Правех го, защото обичах да готвя. И защото виждах, че ароматът на храната, вкусът й, го успокояват. Вадят го от мъглата на страха, която го обграждаше, когато идваше в апартамента ми, след като е видял Стефани. Той не ми каза какво й е, аз не попитах. Вместо това ядяхме и говорехме, а после заспивахме на дивана.
На шестнайсетия ден той не се появи и аз разбрах, че тя се е прибрала у дома. Знаех, че вече е добре.
16.
- Искам бебе - казах му.
Това се надигаше в мен от много време. То се бе оказало спусъкът и аз виждах, че мога да попреча да се случи отново. Като говорех за него, щях да го направя по-малко страшно. Той вероятно щеше да се опита да ме подкрепи, както винаги. Разбира се, не би могъл, не и напълно, но мисълта, че ще ме изслуша и ще ме разбере, ме караше да се чувствам по-малко сама.
— Ще ти взема едно от супермаркета следващата седмица. Или ако искаш, ще отида до новия деликатесен? Там всичко е органично.
Засмях се и после го ударих леко по ръката, за да го накарам да ме приеме сериозно.
Сериозно говоря. Искам бебе.
Стъпките му по пътеката спряха. Той не каза нищо известно време, само се взира в гледката, в спиращата дъха зеленина на уелската провинция.
Откога се чувстваш така? - попита той.
От шест месеца, може би година.
И тогава му прищрака: това беше.
Загубата и безпокойството, двата големи спусъка за мен. Когато бях на тринайсет, нашето куче Дюк умря и след шест месеца се преместихме от Лондон в Нотингам. Чувствах се изгубена там, беше ми трудно да си намеря приятели и Дюк ужасно ми липсваше. Вече нищо не беше същото след това.
Затова ли? - попита Мал.
Така мисля. Поне една от причините.
Той пак извърна глава, превърташе случилото се преди осем месеца, след като вече знаеше „какво“ го е отключило. Мал дойде при мен, хвана ме за ръката и ние тръгнахме пак по неравната пътека.
Какви са вариантите ни? - попита той.
Никакви. Аз не мога да имам деца. Това е. Казах ти само защото не искам отново да започна да се изплъзвам, не че говоренето ще помогне. - Тръгнахме по пътеката, вейките пукаха под ботушите ни. Тук бе много спокойно, имаше птички и други създания, но те по-скоро създаваха, отколкото нарушаваха тишината, така чиста. - Едва напоследък разбрах от какво си се отказал. Ти се отказа от шанса да бъдеш баща, за да си с мен, това е огромно нещо. Благодаря ти.
Наистина ли искаш бебе, Стеф? — попита ме той.
Когато мислех за бебета, чувствах празнота. Това бе нещо,
което не можех да направя. Но исках бебе. Да го имам, да го прегръщам, да бъде мое. Исках да се грижа за някого, да го обичам.