Аз не мога да мисля така. Аз не съм като теб.
Добре - рече той и се облегна назад. - Ами ако съм бил женен преди за индианка, имам дете от нея, но съм се развел. Тя е получила родителските права, а после с теб се женим. Тогава, един ден, тя решава да обикаля света и да ми остави детето. На нас. Е, ти ще откажеш, защото то прилича на нея и изпъква?
Разбира се, че не, но това щеше да е съвсем различно.
Да, щеше. Защото няма да си го прегръщала от раждането му, няма да си го усещала как се движи в утробата ти, няма да си се влюбила в него от мига, в който е заченато.
Казано така, звучеше възможно. Наше бебе.
Нова - казах аз.
Тя е правилният избор.
Ако е толкова правилен, как така досега не си я споменавал?
Защото ти не я споменаваше.
Не го правех, защото ти не я споменаваше.
Ти не го правеше, защото понякога си мислиш, че с нея сме твърде близки.
Само понякога.
Така е.
Нека си помисля.
След три седмици мислене и разговори пак се стигна до същото. До един човек.
Нова.
17.
И двете знаем, че аз не те харесах особено, когато се запознахме - каза Стефани.
Тя щеше да ме моли за нещо, виждах го. Играеше класическия номер, с който да накараш някой да направи нещо за теб: слагаш картите си на масата. Или поне да изглежда, че го правиш. Тя се опитваше да ме манипулира, в случай че още тая някакво негодувание за онова, което си е мислила преди. Като признаваше, че не ме е харесвала, тя намекваше, че се срамува от това, поради което моята болка би трябвало да не е толкова дълбока като нейната. Тя се срамуваше, аз не биваше да й се сърдя и щяхме да минем нататък, да положим ново начало, което изисква аз да направя онова, което иска от мен.
Не беше заради теб, разбира се, аз дори не те познавах - продължи тя. - Просто заради мен, защото съм несигурна. - Морскосините й очи поглеждат нагоре, сякаш си спомнят онова време, в една далечна галактика. Тя клати леко глава и вълните на русата й коса подскачат. Не е естествено руса. Вече знаех това. Вече знаех всичко за Стефани, жената, която явно ми стана приятелка през последните четири години. Знаех, че се боядисва, знаех, че претърпя сериозен инцидент преди година. Знаех, че не е офис мениджър в юридическа кантора повече от година и сега е
помощник-управител в бутик за дрехи. Знаех, че Мал боядисва миглите и веждите й на всеки шест седмици, защото иначе ще изглежда, че изобщо няма такива. Знаех, че тича всеки ден - в дъжд и пек. Ако времето е много лошо, ходи във фитнеса и тича на пътечката. Тя тренираше йога и пушеше, макар да си мислеше, че нито Мал, нито аз знаем, че пали повече от една цигара в редки случаи. Пиеше много малко. Беше целувала друга жена в колежа. Лявата й гърда беше с половин номер на чашката по-малка от дясната. Винаги носеше гривни на двете китки, но напоследък бе започнала да слага повече.
Знаех много допълнителна информация за Стефани, но ако Бог беше в това да знаеш подробности за някого, то в нашата връзка нямаше Бог. Тя беше майстор на заблудата; истинска Мата Хари. Слагаше си онова лице, което е подходящо за човека, с когото говори, сливаше се с фона. С мен се преструваше на откровена. Защото аз говорех твърде много и се опитвах да мисля най-доброто за хората, тя се опитваше да бъде същата с мен. Не осъзнаваше, че виждам през маската й, защото не просто я слушах, усещах я. Тя беше затворена; аурата й бе плътна маса от енергия с много ясни остри ръбове, които никога няма да ти позволят да проникнеш дълбоко. Можеш да прекараш часове със Стефани и да не разбереш нищо. Можеш да прекараш години със Стефани и да разбереш още по-малко.
Не мога да имам деца - каза тя. Пръстите й разкриваха притеснението й. Те се сплитаха, разплитаха, барабаняха по масата, един в друг, въртяха чашата с вино.
Господи, съжалявам - казах аз. Мал не ми беше казал това. Не че би ми разкрил тайните й.
Ръцете й посегнаха към чантата, която бе до нея на червения кожен диван. Порови вътре, извади пакет „Малборо“ и запалка.
Може ли да пуша? - попита ме.
Да, разбира се.
Тялото й се отпусна, когато вдиша дима. Когато го издиша, още от напрежението й си отиде.