Докъде бях стигнала? - каза след още две дръпвания. - О, да. Разкривах най-голямата си тайна. - Насмешливостта й не беше особено убедителна. - Казах го на Мал, преди да се оженим, когато нещата станаха сериозни. Не можех да му позволя да се
ожени за мен, без да го знае... Без да знае това. - Тя притисна ръка към ключицата си, за да покаже колко е искрена и колко й е струвало да признае тайната си. - Причината е медицинска - продължи. Сълзи се събираха в очите й. Последният и първият път, когато видях Стефани да плаче, беше на сватбата й. Тя бе така изпълнена с щастие, че сълзите пропукаха фасадата й. Тези обаче не бяха искрени като на сватбения ден. - Съжалявам... Понякога имам чувството, че само се представям за истинска жена.
Кимнах в разбиране, чудех се какво иска от мен. При обичайни обстоятелства тя не би разкрила това на никого, камо ли на мен. Аурата й не се беше променила изобщо. Острите ръбове още си бяха там: приближиш ли се прекалено, ще те порежат. Но тя все пак искаше нещо, което можеше да получи само от мен.
Мислехме за осиновяване - каза тя, — но едва ли ще ни дадат бебе.
Защо не, на двама млади хора с професии като вас? Добре изглеждащи, успешни, със здрави зъби? Трудно ми е да повярвам - казах аз. Не знаех нищо за осиновяването, но ако аз отговарях за рекламата на тази концепция, бих сложила Мал и Стефани на рекламния плакат. Те щяха да са съвършени с еднакви тениски, на които пише: „Излекувахме рака, сложихме край на световната бедност и сега постигаме голям успех срещу глобалното затопляне.“
Добре, признавам, може и да стане. Но ще отнеме време. Много време. Ще се попълват формуляри и хората ще се ровят във всяка подробност от живота ни.
И би трябвало. Не могат да дадат бебе на кого да е.
Да... Но искаме и бебето да е генетично свързано с нас.
Аурата й се промени, ръбовете омекнаха, протегнаха се
към мен. Усетих студена тръпка по тила си, която плъзна и по гръбнака. Без да искам, се отдръпнах леко назад. Те нали няма... Не, не е възможно...
Мислихме за всички хора, които познаваме, и... Обичаме те толкова много... Няма друг по-подходящ и който дори би помислил да приеме. И само те молим да си помислиш. Нищо друго. Абсолютно нищо друго.
Щяха. Направиха го.
Тя дръпна силно от цигарата и се овладя: лицето й се изостри, маниерите също. Тя отново се затвори. Докато издишваше дима, прокара език по горните си зъби.
Мислим, че си страхотна - каза тя с широка усмивка. - И ако има някой на този свят, който бихме искали да носи нашето дете, това си ти. Всяка друга не може изобщо да се сравнява... с теб.
Тя крие нещо - мина ми през ума. Последвано бързо от: - Тя лъже. Прогоних тази мисъл. Какво имаше да лъже тук? Какво имаше да крие?
Ами... аз... - започнах, не знаех точно какво да кажа. Бях изненадана, че ме моли тя, а не Мал.
Аз дойдох да говоря с теб, защото не исках да се съгласиш само защото те моли Мал - каза, прочела мислите ми. - Знам колко сте близки, бихте направили всичко един за друг, без да се замислите. Това е огромно нещо обаче и аз - ние - искаме да си помислиш внимателно.
О, не се притеснявай, ще го направя - уверих я аз, грабнах чашата си и отпих от виното. Разбира се, че нямаше да го направя. Това не бе същото като да им заемеш пари за депозит за нова къща (за което тя още не знаеше), това не беше същото като да търпя човек, който очевидно ме мрази. Те искаха да износя дете и после да го дам на друг. Кой би направил това? Знам, че хората го правят, но кои бяха те? Как можеха? Аз не бях от тях, това бе сигурно. И бях изненадана, че изобщо са си помислили, че съм.
Това ще е традиционна сурогатност - каза Стефани. Очите й се взираха в мен, следяха за реакция. Трябваше обаче да настрои другите си сетива, защото тогава щеше да разбере, че отговорът е „не“. - Когато се използва сперма на бащата и яйцеклетка на сурогатната майка.
Значи нямаше да им дам тяхното бебе, което съм износила, а... отпих огромна глътка от виното. Нямаше начин! Абсолютно не.
Тя сложи ръка върху моята.
Моля те само да си помислиш - каза тихо, умолително. Очите ни се срещнаха и за първи път тя бе отворена. Видях емоцията в нея: искреност. Бронята й, маската й, огледалата бяха свалени и тя беше искрена.
След като спря да играе ролята на Стефани за миг и наистина стана Стефани, можех поне да си помисля.
Само да си помисля.
18.
Тя не каза „не“.
Изглеждаше шокирана, но не отказа веднага. Не отказа.
Тя беше логичният избор, съвършеният избор. Вече го разбирах.
И тя щеше да ни помогне.
Тя щеше да ми помогне.
Аз щях да стана майка.
Щях да имам семейството, което винаги съм искала. И животът, който винаги съм искала.