Всичко щеше да е идеално. Просто го знаех.
19.
От улицата звучеше музика.
Не от някаква кола наблизо, не от нечий твърде усилен уок- мен. Разпознах мелодията веднага. Началото на „Отвъд дъгата“. Хавайската версия, мека, но по-бърза от изпълнението на Джуди Гарланд. Отидох до прозореца и отметнах леко завесата. На улицата, под прозореца ми, Мал свиреше на китара. Очите му бяха вперени в прозореца ми и той се усмихна, щом ме видя. Това беше дяволитата усмивка, както когато бяхме деца и крадяхме бисквити от шкафа или се измъквахме от леглата и седяхме на стълбите да слушаме какво си говорят мама и татко в предната стая. Това бе усмивката, която правеше всичко специално и неразрушимо. Малцина, които не са били с нас от самото начало, могат да я разберат.
Той започна да пее и дори през стъклата и стените тембърът на гласа му докосна самата ми сърцевина. Когато с Корди я пееха заедно навремето, всички се усмихваха. Не го бях чувала да я пее от години. Сега той ми правеше серенада в единайсет вечерта на улицата пред апартамента ми.
Това щеше да е ужасно романтично, ако не беше женен и не бяха поискали да им родя бебе. Знаех защо го прави - защото не
бяхме говорили цяла седмица. Той се отбиваше и се обаждаше, но аз все бях „заета“. Не можех да говоря с него след молбата на Стефани, затова започнах да ги избягвам. Той ме притискаше, като се опитваше да привлече вниманието ми сега.
Аз отворих прозореца и казах:
Добре, схванах. Спри.
Светлините в апартамента на долния етаж светнаха и го обляха с жълта светлина. Той продължи да пее, явно нехаещ за факта, че скоро адът ще се отприщи отгоре му в лицето на бившия културист и настоящ имитатор на Елвис, който живееше под мен.
Бързо, влизай! - изсъсках аз.
Отдръпнах се навътре, грабнах ключовете от масичката и хукнах по коридора. По пътя си метнах пончото, за да скрия, че съм без сутиен под пижамата. Като взимах по две стълбите в общия коридор, аз отворих входната врата и изтичах навън, към него. Всички четири апартамента в нашата сграда вече светеха. Светнаха и апартаментите и къщите по улицата; хората започнаха да отварят завесите, за да погледнат навън. Не след дълго някой щеше да се обади на полицията или да дойде, за да завре китарата в гърлото на Мал.
В книга или филм всички щяха да са запленени от романтичната ситуация: жените щяха да плеснат с ръце и да ахнат, мъжете щяха да се впечатлят от жеста и да планират нещо подобно за своите любими. Ние с Мал щяхме да говорим и да се целуваме страстно, а съседите щяха да аплодират любовта ни.
В истинския живот Мал щеше да бъде арестуван за нарушаване на обществения ред и съседите ми щяха да ми намекват, че трябва да се изнеса. Възможно най-скоро.
Спри веднага, спри - казах аз, като сложих ръка на пръстите му върху струните. - Спри веднага. - Харесваше ми да живея на тази улица.
Той изпя още един стих и после свали китарата, като я опря на тротоара.
Избягваш ли ме? - попита, наклонил глава настрани, с решително изражение - явно щяхме да се „разберем“.
А ти какво очакваше? - отвърнах възможно най-тихо. - Как да говоря с теб след...?
Трябвало е просто да откажеш - рече той. - Не трябваше да ме избягваш. Нас. Стеф е убедена, че е провалила нещата между нас завинаги. И знаеш, че не ми харесва, когато не си говорим. Не ми е естествено.
Как да й кажа „не“? - Вдигнах ръце и ги отпуснах, от отчаяние, безсилие и вината, която цяла седмица се опитваше да се издигне в съзнанието ми. - Как да седя пред теб или Стефани и да кажа: „Ще сложа край на мечтите ви да бъдете родители“? Как да го направя? Как ще те погледна след това?
Това не е краят на всичките ни мечти. Ще намерим друг начин. Ще намерим друга.
Така ли? Коя?
Докато го чаках да отговори, светлините около нас започнаха да гаснат. Вече положението се бе успокоило и хората можеха да се връщат в леглата си, в живота си, в собствените си сложни връзки.
Не знам - призна той. - Но ще намерим. Не можем да спрем да бъдем приятели заради това. Това е глупаво. С теб да не си говорим. Това е немислимо.
Добре, но разбираш защо не мога да го направя, нали? Никога не бих дала бебето си. Не и нещо, което е част от мен. Виж колко се разстроих, когато умря златната рибка. Не бих могла... И как ще бъдем приятели с теб, когато твоето дете е наполовина мое? Това ще ме подлуди. Ще... И какво ще му кажем? Дали ще разбере защо съм го дала? Не мога да го направя.
Да, не можеш - каза той. - Не биваше да те молим.
Не, не, за мен е чест, че ме помолихте. Показва колко високо е мнението ви за мен. И знаеш, че бих направила почти всичко за теб. Но... Не. Съжалявам, но не.