Една чертичка означаваше още един шанс да се откажа, да размисля.
Две чертички... две чертички...
Дишането ми беше плитко и бързо, когато погледнах надолу.
Две чертички.
Бременна.
Изпуснах теста, погледнах към корема си, но не го докоснах. Не можех да повярвам.
Направих бебе. Ще имам бебе.
Усмихнах се. Бяхме успели. От първия път. От първия.
Щях да имам бебе.
Очите ми се напълниха със сълзи. Внезапно бях обзета от щастие. От радост. Заради лавината от чувства в мен почти забравих. То не беше мое.
Това бебе беше на друга.
Стефани носеше работната си маска.
Тя беше събрала косата си на кок, русите кичури бяха прихванати от четири ярки на цвят игли за коса. Беше с китайска жълта туника от истинска коприна - иначе не би я облякла, - с процеп отстрани, който стигаше до горния край на бедрото. Носеше някакви лъскави чорапогащи и жълти обувки с ток, които я правеха още по-висока. По ръцете й, от китките до лактите, имаше жълти и бели гривни. За човек, който работи в моден магазин, не беше нормално да не осъзнава, че жълтото не й отива. Изобщо. То не отива на повечето светли хора и от всички дрехи в магазина тази беше най-неуспешната. Но може би това бе смисълът. Да покаже на хората, че могат да изглеждат добре дори с дрехи, които не им отиват. За мен дрехите често отразяваха вътрешното състояние. И ако не я познавах, ако не знаех, че това е една от многото й дегизировки, щях да си помисля, че се е престарала.
Първия път, когато я срещнах, тя се беше престарала. Всички приятелки на Мал се бяха чудили за отношенията му с мен, но той беше така хлътнал и знаех, че с нея ще е най- трудно. Затова не направих особено усилие да се издокарам, не че по принцип го правех. Веднага разбрах от начина, по който ме огледа, че приема това като лична обида, защото тя се бе постарала да изглежда небрежно красива, а аз явно не смятах, че тя заслужава да си сложа нещо повече от спирала на миглите. Всъщност ако бях направила усилие, тя щеше да е доволна само ако бях объркала нещо тотално, за да чувства превъзходство.
Тръгнах покрай претъпканите стойки с дрехи, като забе- лязах колко „индивидуални“ са те. И скъпи. И освен това за- белязах, че след няколко месеца ще ми е трудно да вървя между Стойките.
Здрасти - казах на тила й.
Тя се обърна и ми се ухили. Искрена усмивка, една от мно- гото, които ми даваше, откакто се съгласих да направя това за тях.
Здравей! - каза тя, отмести броя на „Вог“, който разглеждаше, и се изправи. - По-късно щях да ти се обаждам. Да те питам дали ти се ядат нудълс. - Тя отвори ръце и се завъртя леко. - Чудиш ли се защо?
Би било прекрасно, днес не съм на работа. Може да попитаме и Мал.
Няма нужда, той ще дойде, щом съм казала - пошегува се тя.
Харесва ми начина ти на мислене - отвърнах, бръкнах в чантата си и напипах торбичката за сандвичи, която внимателно бях пъхнала там, преди да изляза от апартамента си. Все едно носех кралските бижута в найлонова торбичка. Все ми се искаше да го извадя и да го погледна. Да се уверя, че е истина, че не се е изпарило.
Е, аз как да помогна? - попита тя, като мина в работен режим.
Нося ти нещо - казах. Извадих торбичката и й я подадох. - Реших, че може да ти е интересно.
Тя се смръщи объркано към мен, взе го и гривните й издрънчаха. Очите й се разшириха, когато видя какво има в торбичката. Пръстите с маникюр развиха найлона и го притиснаха плътно към теста.
О, ГОСПОДИ! - изпищя тя високо. - О, ГОСПОДИ! - Хвърли се през щанда, като разпиля розова опаковъчна хартия и панделки, и ме прегърна със слабите си загорели ръце. Гривните изтракаха силно в ушите ми, когато се срещнаха зад раменете ми. - О, ГОСПОДИ! О, ГОСПОДИ! - Тя ме стискаше с всички сили.
Пусна ме и заобиколи щанда.
О, ГОСПОДИ! - изпищя отново и ме прегърна както трябва.
— Може ли да пипна, може ли да пипна? - попита, като почти подскачаше от вълнение. Не бях очаквала такава реакция. Знаех, че ще е щастлива, знаех, че ще е в екстаз, но и не че ще изгуби всякакви прилики със Стефани. Тази жена ми харесваше. Обичах тази жена. Жалко, че не я бях виждала досега.
Да, разбира се, но все още няма какво да се пипа.
Тя коленичи, притисна ръка към палтото ми.
О, Господи! - каза със сълзи в очите. Притисна буза към корема ми. - Ехо, мъничък - каза тя. - Здравей, бебе.
В този момент се появи собственичката на магазина. Беше чула крясъците и бе дошла да види какво става. Тя беше облечена по-стандартно - джинси, блузка и жилетка. Явно обичаше модата, но не й робуваше. Спря зад щанда, когато видя, че помощничката й е на колене и притиска лице към корема на клиентка.