Какво става тук? - попита тя. Това бе глас на човек с много пари. Вероятно затова си позволяваше бутик, в който като че ли никога нямаше клиенти.
Стефани стана и й се усмихна, като ме хвана под ръка.
Това е най-добрата ми приятелка, Нова. И току-що разбрах, че ще има бебе.
Разбирам - рече собственичката. - Поздравления.
Благодаря - казах, чувствах се като измамница. Освен това бях смаяна от думите на Стефани. Аз, най-добрата й приятелка. Аз. Тя бе спряла да е подозрителна към мен и започваше да ме приема.
— Ние ще имаме бебе - каза Стефани с огромна усмивка.
Жената поклати глава.
Виждам, че днес не си на себе си — каза тя. - Защо не идеш с приятелката си да го отпразнувате с чаша чай и торта?
О, благодаря - изгука Стефани. - Само ще си взема палтото и чантата. - И тя се втурна отзад.
Първото ли ви е? - попита жената.
Кимнах, пак се чувствах като измамница. Трябваше да свикна с това. Когато всички щяха да виждат, че съм бременна, постоянно щяха да предполагат, че бебето е мое. Те щяха да питат за дата на термина, за имена, за пола на бебето и всякакви други въпроси, които се задават на бременна жена. Аз още не бях решила какво ще отговарям. На непознатите и на хората, с които
работя. Как щях да обясня какво правя и защо това е правилното нещо.
О, прекрасно. Не мисля, че съм виждала Стеф така щастлива. Но се случва често. Приятелите се радват на чуждата бременност, сякаш и те ще имат дете.
Да - отвърнах, - разбирам това.
Когато Стефани се върна, отново ме хвана под ръка.
Много ти благодаря, Арабела - каза тя. - Хайде, да вървим да кажем на Мал. - Тя спря, погледна ме с отчаяние и тревога в очите. - Или вече си му казала?
Поклатих глава. Първият ми инстинкт, разбира се, беше да вдигна телефона и да му се обадя, защото за всичко се обаждах първо на него и на Корди. Но докато набирах номера, осъзнах, че първо трябва да кажа на Стефани. От нас тримата само тя нямаше нищо общо с бебето. Тя кръжеше като пеперуда около пламък, но не беше част от пламъка. Като кажех първо на нея, щях да я приобщя, да я уверя, че и тя участва.
Ти си първият човек, на когото казвам.
Наистина ли? - попита тя, прехапа долната си устна, когато избликнаха още сълзи. Прегърна ме отново. - Благодаря ти - прошепна в ухото ми. - Благодаря ти толкова много, че правиш това за мен. Не знам как изобщо ще ти се отблагодаря.
22.
Розово, синьо или бяло?
Държах бебешките гащеризончета и се чудех кое да купя. Нямаше да е жълто. Никой не би облякъл жълто, макар че аз понякога носех жълто на работа. Розово, синьо или бяло?
Бялото беше безопасен вариант, очевидно, но пък бе твърде безпристрастно. Ако купех нещо цветно, щях да покажа, че наистина вярвам в това.
Макар че тя беше бременна само от десет седмици и купуването на дрехи може би не беше на късмет, не можах да се сдържа. Всяка обедна почивка, понякога на път за дома, аз купувах бебешки дрешки. Сърцето ми пърхаше, стомахът ми танцуваше с всяка мека дрешка, която докосвах.
Харесваше ми и вниманието. Начинът, по който другите жени смятат, че съм като тях, че скоро коремът ми ще се издуе и
ще покаже, че в него расте бебе, глезените ми ще се подуят и може би ще трябва да нося брачната си халка на верижка на врата си, а не на отеклите си пръсти. Никой не ме питаше кога ще родя, просто ме поглеждаха в корема и после в лицето, извръщаха очи, решили, че съм бременна. Че съм една от тях. Реших да купя и трите гащеризончета. Винаги можех да комбинирам синьото с розова панделка или да му зашия някакъв розов мотив.
Мисля си за Малволио, ако е момче, и Кармелита, ако е момиче - каза същата нощ Мал. Краката ни бяха преплетени, широките мускули на неговите бяха изненадващо леки върху моите. Лампите от двете страни на леглото ни потапяха в светлина, а около нас имаше купчини книги за бебета. Ние бяхме също като останалите, купувахме книжки и мислехме за цвета на детската. (Мал не знаеше нищо за дрехите, аз ги криех в бъдещата детска стая.) Той бе отворил на корема си календар и ме галеше по корема, докато говореше.
Защо? - попитах, искрено удивена. Знаех какво мисли за името си, а за Кармелита?! Защо...?
Малволио по традиция и защото ми харесва как звучи Кармелита. Карми... Ела, Карми, да си изядеш зеленчуците.
Традиция ли? Откога си станал такъв традиционалист? Арогантно е да кръстиш децата си на себе си. Жените не го правят. Няма да се съгласиш например на Стефани Уокън Джуниър.