Какво ще правя, ако нещо се случи с него? Как ще се справя? Ще се справя ли? Вероятно, но как ще разделям времето си между Лио и Кийт? Съпругът ти и синът ти, как да се разкъсаш така, че да бъдеш и с двамата едновременно?
Това е анатомията на тревогата: става безкрайно ирацио- нална, много бързо, превърта сценарий след сценарий, докато нормалната, вероятната възможност започва да изглежда по- скоро фантастична.
Аз съм квалифициран клиничен психолог и много добре знам това, би трябвало да се държа иначе. Но не мога. Не и сега. Просто не мога. Ако се подготвя за най-лошия сценарий, тогава всичко друго ще ми се стори тривиално, нещо, пред което мога да свия рамене, мога да бъда дзен, да бъда стоик. Освен това не използвам докторската си титла достатъчно, според родителите ми, и работата на управител на ресторант, с която финансирах ученето си, някак се превърна в моя кариера.
Поглеждам си отново часовника точно когато от чантата ми се чува жужене. Настоятелно жужене, мобилният ми телефон. Грабвам го. Натискам бутона и го залепям за ухото си, без да погледна екрана.
Ела навън - казва Кийт. Сякаш не ми е причинил часове на тревоги, сякаш е съвсем нормално начало на телефонен разговор. Облекчението обаче е огромно. Сърцето ми започва да бие нормално, дробовете ми се отпускат, отново усещам мускулите си.
Не мога да оставя Лио - шепна, за да не ме чуе Лио.
Само за няколко минути, ела навън.
Колебая се. Защо иска да изляза навън? Защо не е тук? Дали не се успокоих прибързано?
Намери сестра да стои до него, но ела навън.
Той се опитва да скрие нещо, като поддържа тона си равен и безизразен: нещо се случва.
Важно ли е? - питам аз, като усещам как резетата отново започват да се плъзгат.
На живот и смърт - отговаря той сериозно.
Ставам рязко, без да обръщам внимание на болката в прешлените, когато се опитват да заемат местата си, не обръщам внимание на книгата, която пада от скута ми върху чантата с лек тътен и одеялото се свлича върху тях.
Къде си?
До главния вход.
Отварям вратата на стаята и надничам навън, търся сестра. Една, която често остава при Лио, когато трябва да ида за храна или до тоалетната, тъкмо минава по коридора. Казва се Мелиса. Тя е закръглена и красива, с грива от къдрава червена коса, която винаги е прихваната с фиби назад, и с красив уелски акцент. Лио би бил очарован от нея; той би я следвал с ококорени очи, би я карал да говори, за да имитира акцента й. Мелиса извива вежда, когато ме поглежда, а после посочва към табелата със задраскан мобилен телефон на стената срещу мен.
Веднага идвам - казвам на Кийт и затварям. Сърцето ми вече препуска по познатия ужасен начин, както когато се страхувам, че ще се случи нещо лошо. - Може ли да останете при Лио за няколко минути? - питам Мелиса. - Съпругът ми ме вика.
Внезапно притеснена, тя кима, докато сваля найлоновата си престилка и я пуска в най-близкото кошче. Измива си ръцете с гел от диспенсера на стената и влиза в стаята. Аз тръгвам бързо към изхода. В края на коридора, след ляв завой, е вратата на отделението. Вече познавам това място така добре, че мога да вървя със затворени очи. Често ми се струва, че го правя, за- щото рядко спя повече от два часа, когато се прибирам у дома. Никой не знае това, но всъщност използвам лекарския си статут за достъп до медицински списания онлайн и прекарвам повечето си часове у дома в четене за комата, кръвоизливите и аневризмите. Опитвам се да разбера как мога да помогна на Лио. Не казвам на Кийт какво правя, защото ще ми отвърне, че се стресирам ненужно, не казвам и на лекарите, защото не искам да си мислят, че се опитвам да се бъркам, и не казвам на близките си, защото те още не знаят колко сериозно е положението.
Изстисквам малко антибактериален гел на лявата си длан и си „мия“ ръцете. Минавам през вратата и съм в коридора с асансьорите, натискам бутона. Докато чакам, премислям възможните сценарии: някой се е ударил в колата ми на паркинга; някой е нахлул в кафенето и Ейми е забравила да прибере в касата парите от деня; Кейт е ранен на работа и не иска да ми казва пред Лио... О, Господи, какво е станало? Какво още може да ни сполети?
На първия етаж започвам да тичам. По дългия коридор, зад ъгъла, по още едни стълби - не мога да чакам друг асансьор, - покрай охраната и през главния изход. Топлият въздух ме връхлита, когато изтичвам в топлата, влажна майска нощ. Тя прилича по-скоро на септемврийска нощ, толкова е топла.
И вали сняг.