Сгуших се в него и му позволих да ме прегърне. Внезапно се изплаших, че може да размисли за всичко, че може да реши, че Нова е по-важна от това да имаме бебе. Въпреки че вече беше бременна, можеше да й даде възможност да размисли.
Тя изглежда добре сега - казах аз.
Да, така е - съгласи се той.
Сияе, въпреки гаденето.
Да - въздъхна. - Странно е. Въпреки че й се гади така, все още изглежда сякаш се справя добре.
И ние можем да й помотаем да продължава така.
-Да.
Добре, както казах, Стефани за момиче, Анджело за момче...
Мал се усмихна и аз пренебрегнах изпърхването в сърцето си, когато той каза, че тя изглеждала добре. Не заради думите, а заради копнежа в очите му.
23.
Лежах на дивана и слушах как Мал се движи из кухнята, правеше ми вечеря. Той бе дошъл на връщане от работа.
Стефани се бе отбила по-рано и постоя малко. Тя винаги първо се обаждаше, за да попита дали е удобно да дойде; Мал се обаждаше само за да провери дали съм си вкъщи - както преди да забременея с тяхното бебе. Стефани носеше цветя, шоколад, книга или някакви ароматни масла, които мислеше, че ще ми харесат. Питаше ме дали може да докосне корема ми и аз виждах как лицето й омеква от щастието, как се озарява усмивката й, сякаш наистина можеше да усети нещо.
Мал ме целуваше по бузата, когато отварях вратата, и ръката му веднага политаше към корема ми, сякаш за да каже още едно „здравей“ - веднъж на мен, веднъж на бебето. Почти не отлепяше ръка от корема ми през цялата вечер.
Не знаех какво усеща, защото аз избягвах да докосвам корема си. Инстинктът ме караше да го направя и да сложа ръка там, да видя дали е станал по-твърд - изглеждаше по-твърд, или по-топъл, защото като че ли телесната ми температура се бе повишила. Често ми беше горещо, рядко имах нужда от допълнителната жилетка, джинсите ми бяха тесни, а гърдите ми... Бях си купила шест нови сутиена предишния месец. С три размера по-големи. Обиколката не се беше променила, само чашките. Винаги се въздържах да докосвам корема си и вместо това сплитах ръце зад главата си. Не можех да го докосна и дори когато овлажнявах кожата си с лосион сутрин, го мажех набързо.
Не можех да се ангажирам с това, което правех. Винаги трябваше да си напомням, че това дете расте за друг. Ако си позволях да се замисля, дори за секунда... не бях сигурна, че ще мога да го направя.
Почти всичко, което бях видяла и чела, твърдеше, че же- ните, които стават сурогатни майки, трябва да имат вече деца; трябва да се „приключили“ с децата, да чувстват семействата си вече пълни. Да родиш първото си дете за друг можеше да доведе до проблеми: може да страдаш от раздялата, да минеш през сериозна мъка. Може да не искаш да дадеш детето на родителите му. И разбира се, ако нещо се обърка и не можеш после да имаш деца? Това щеше да те унищожи.
Не можех да си представя как няма да премина през мъката от раздялата, дори ако семейството ми е вече „пълно“, но правех това за двама важни хора и не биваше да го забравям.
А за целта трябваше да остана откъсната. Отстранена. Неангажирана. Като не докосвам корема си, като ме се поддавам на изкушението да застана пред огледалото в спалнята, за да видя какво се случва с тялото ми. Дори когато Стефани държеше ръката ми по време на прегледа на дванайсетата седмица, тя ахна, щом видя образа на екрана, но аз не погледнах. Взирах се в тавана, хапех долната си устна и се заричах, че няма да погледна, когато лекарката посочваше главата, гърба, краката и ръцете на бебето, които се размахваха, сърцето. Тя ме попита дали съм добре, защото аз не погледнах и промърморих нещо в смисъл, че трябва да се концентрирам, за да не изпусна съдържанието на издутия си пикочен мехур, затова съм си довела приятелка, която ще запомни всичко подробно. Стефани бе много радостна и ме
прегръща три-четири минути след това. Попита ме дали искам да видя снимката, но аз казах не, тя е нейна. Не можех да го погледна, това би било връзка, която не можех да си позволя - умствена и емоционална.
В мига, в който си позволях нещо такова, щях да бъда изгубена. Щях да попадна във фантастичния свят, в който ще ми подадат бебето в края на деветте месеца. В който ще живеем щастливо с бащата. В който всичко, на което съм се надявала в живота си, ми се случва няколко години по-рано.
През последните три седмици бяха забелязала, че Мал е станал изключително внимателен. Правеше ми вечеря, чаши чай, караше ме да легна, когато седях. Все неща, които бе вършил и преди, но нещо се бе променило в него, виждах го. Не бях сигурна какво е, но той някак бе по-загрижен от обичайното.