Той ме погледна така, както често ме поглеждаше в моите предизвикани от хормоните фантазии, и ми се усмихна, щастливо и с копнеж.
Какво? - попитах. - Защо ме гледаш така? И какво ти се иска понякога?
Това да беше нашето бебе и да го бяхме направили наистина.
Усетих физическа болка, когато сърцето ми се взриви. Притиснах ръка към гърдите си, за да я облекча, кръвта ми потече студена от ужас.
Мал веднага осъзна какво е направил и се надигна, сви се в ъгъла на дивана като изплашен, ококорен гаргойл на ръба на църковен покрив.
Не исках да прозвучи така. Аз... Не казвай на Стеф. Никога. - Говореше бързо, с истински страх в гласа, ръцете му се вдигнаха, сякаш се предаваше. - Наистина няма нищо общо с нея. Уверявам те. Просто... Просто по едно време си мислих, че ние двамата ще имаме бебе, и това е, но не биваше да го казвам. Но няма на кого друг да го кажа на целия свят. Съжалявам. Престори се, че не съм казал нищо.
Бавно и внимателно, аз свалих крака към пода, изправих се и няколко секунди останах така, за да се уверя, че съм достатъчно стабилна, преди да се обърна към него:
Махай се - казах тихо и просто.
Мал затвори очи, поклати глава и изкриви лице.
Нови, аз не...
Казах да се махаш - отвърнах над него. Цялата треперех, но думите ми излязоха твърди и уверени. - Махай се и повече не се връщай тук без жена си.
Мал се изправи. Забелязах, че трепери, докато развива ръкавите на ризата си и ги закопчава. Посегна и взе сакото си, облече го. Устните му се бяха свили, сякаш ги беше прехапал. Тръгнах пред него към входната врата, пръстите ми се забиха в дланите ми, за да скрия колко треперя. Посегнах към дръжката и тогава осъзнах, че не мога да оставя това така. Аз се съсипвах да се опитвам да се дистанцирам от него, а той...
Обърнах се към него. Той отстъпи назад, когато видя изражението ми.
Ти никога... никога не си ме искал. Ти ми каза съвсем ясно преди години, че никога не си ме искал, че никога не би помислил за мен по този начин, макар да знаеше какво изпитвам. Как може да си толкова жесток и да ми кажеш това сега? За- щото сега нося това за теб? Мислиш си, че можеш да ми кажеш нещо такова? И какво трябва да кажа аз? Какво се предполага, че трябва да направя, когато със Стефани си играете на най- щастливото семейство? Как трябва да се чувствам? Имаш ли някаква представа колко ми е трудно? Как трябва все да си напомням, че това бебе не е мое? - Поклатих глава. - Не разбирам защо каза това, Мал, защо реши, че можеш да ми кажеш такова
жестоко нещо, но не мога да се виждам повече с теб без Стефани, за да съм сигурна, че няма да ми кажеш нещо такова отново.
Погледнах го, опитвах се да забравя защо го обичам.
Той мълчеше.
Не се връщай повече без Стефани, разбра ли?
Неохотно устните му се стиснаха, погледът му се впери някъ-
де край мен и той кимна. Онзи ден, преди да се кача на автобуса за Оксфорд, ме беше отблъснал и аз го помолих без думи да ми даде пространство, да ме остави да приключа с него на спокойствие и сега този миг отново се разтвори в ума ми. Ясен и жив. Неохотата му, когато се съгласи. Облекчението ми, че ще ме пусне, ще ме освободи.
Отворих вратата по-широко и се обърнах, не исках да го гледам как си отива.
Пред дивана застанах неподвижна, сякаш се връщах назад във времето и тогавашната болка пак разцъфна.
Тогава болката ме погълна от мига, в който затворих вратата на стаята си. Крачех напред-назад още с палтото, кършех ръце, усещах как болката се събира в мен, докато не изтичах към мивката и физически се пречистих. Пред леглото коленете ми поддадоха и аз зарових лице във вълненото одеяло, забих ръце в него и започнах да плача. Плачех от унижение. Защото знаех, че няма да позная вече такава любов. Защото се питах какво ще стане с мен, ако единственият човек на тази земя, който трябваше да ме обича, не ме обичаше, не можеше.
В настоящето аз стоях пред дивана, кършех ръце и я изпитвах отново. Не мислех, че може да ме боли като преди, но само една реплика, изречена, сякаш не е нещо важно, я върна отново, върна я у дома. Как може някой да му пука толкова малко за мен, че да каже нещо такова, когато вече бях толкова крехка? Не трябваше да си гений, за да видиш, че съм крехка, защо той не го виждаше?