Той забрави мобилния си на двайсет и шестия ден след като осъзнах, че кроят планове зад гърба ми. Обади ми се от работа да ме помоли да проверя, когато се прибера у дома, дали е там, защото ако не е, трябвало да блокира картата и да купи нов телефон. Беше там, на нощното му шкафче, гладък, черен и лъскав. Пазител на тайните му. Седнах на леглото и му се обадих, за да му кажа, че е там.
Слава богу! - въздъхна той.
Не, благодари на мен - отвърнах. - Аз го намерих.
О, благодаря на Бог, и на теб, особено на теб, Стефани, светлина на живота ми, пазителка на сърцето ми.
Така е по-добре — отвърнах, като се чудех колко ли пъти я е наричал така.
Оставих телефона и отидох в банята да си измия зъбите. Винаги това правех в такива стресиращи моменти. Пристъпвах от крак на крак, движех четката по зъбите и венците си, като внимателно избягвах да се погледна в огледалото. На всички други места можеше да изглежда, че съм се натъкнала случайно: докато съм прала, докато съм сортирала дрехите, докато съм чистила колата му. Но да ровя в телефона му, който той обикновено държеше винаги у себе си? Това беше прекосяване на границата. Това означаваше да призная, че наистина съм подозирала, че ми изневерява. Усещах го, знаех го на много нива, но ако погледнех в телефона и откриех нещо... щеше да означава, че съм го търсила. Той щеше да разбере, че не му вярвам.
Може би ще ти е по-добре сама - казах си.
И без това ще бъдеш сама, ако той пак е влюбен в нея - отвърнах.
Вярвай му - казах си.
Виждах ясно лицето му, докато се любехме в нощта, когато всичко това започна: отнесените му очи, душата му, преплетена с друга душа. Използваше ме като способ да прави любов с нея; използваше тялото ми, за да се свърже със сърцето й.
Телефонът беше в ръката ми и аз натиснах бутоните. Имаше пропуснати обаждания - почти всички от мен. Същото и при приетите обаждания. Отворих папката с малкото пликче, със съобщенията. Аз нямах мобилен. Исках да отложа възможно най-дълго този момент - да съм вързана така. Ами ако никой не се
обади? Ами ако някой се обади и аз не искам да говоря с него? Всичко това бе твърде стресиращо за мен.
Нямаше нищо необичайно във входящите съобщения. Нямаше съобщения от Нова, само две от момчетата, с които живееше, преди да се запознаем. Нищо. Нямаше нищо. Оставих телефона. Сърцето ми препускаше, дланите ми се потяха и дишах накъсано. Сякаш се бях изправила пред най-големия ужас в живота си. Но всичко беше наред. Нямаше нищо, което да докаже, че той е с Нова, че те са влюбени и планират да живеят без мен.
Не знам какво ме накара да си го помисля: тя не му бе изпратила нищо...
Бавно и внимателно взех пак телефона и се върнах на съобщенията, но в изходящите. Там имаше седем съобщения, едно до нея. Изпратено онази нощ. Чух как сърцето ми изгуби ритъма си, отворих го. Прочетох го.
Лека нощ, красавице.
27.
След като Мередит си тръгва, аз сядам на задните стълби и изпушвам три цигари една след друга, спирам само колкото да изгася едната и да запаля следващата.
Мал работи много до късно по някакъв проект, затова съм сама в къщата.
Много съм бъркала за Мередит. Тя не е слаб и крехък човек, когото тайно да съжаляваш. Тя е силна, спокойна и справедлива. Предполагам, че и аз като всички останали съм реши- ла, че етикетът „душевноболна“ я прави някак по-малко човек. Човек, когато да съжаляваш. Винаги от това съм се страхувала, затова не исках никой да знае. Не исках да ми лепнат етикет.
Паля четвъртата цигара и търкам очите си.
Очаквах да реагира, но не и така. Затворих очи и превъртях момента: тя изчака няколко минути, след като замълчах - след изповедта ми, - преди да сложи ръка на рамото ми и да каже: „Сигурно ти е било много трудно“. Бях й казала истината, дори частиците, които Мал не знае. Казах й какво направих, какво
казах, как направих така, че Мал да не може да вижда сина си, а нейната първа мисъл беше за мен.
Не мислех, че е възможно да се почувствам по-зле, отколко- то през всички тези години, но се почувствах. Ако хората около мен не бяха така ужасно благородни, мили и в пълно неведение, вероятно нямаше да се чувствам чак толкова зле. Може би нямаше постоянно да изпитвам вина.
Вдишвам дълбоко от цигарата, задържам дима в дробовете си, стаявам дъх, както когато се потапям във ваната. Трябваше да го правя, когато бях по-млада, особено след като мама ме изпрати при сестра й, за да се свърши каквото трябва да се свърши, без татко да разбере. Мери реши, че е ужасно нечестно, разбира се. че аз съм изпратена на „ваканция“, след като им бях навлякла само болка и срам. Дори след като майка ми обясни, че аз съм болна, тя пак негодуваше. Когато се върнах от леля си, единственото място, където можех да съм сама, бе банята. Хуквах в банята, заключвах вратата и се потапях под водата. Чувствах се безтегловна, сякаш се нося в космоса и няма звуци, няма чувства, няма огромна зейнала дупка в мен, където някога нещо е съществувало, а после е било откъснато против волята ми. Вероятно бих направила същия избор, но никой - дори лекарят, който бе толкова мил - не ме попита. Просто го направиха. Просто ме накараха.