Това беше любимото ни кафене от години. Мисля, че в един дъждовен ден просто влязохме и после продължихме да идваме: Не беше голямо, но по-уютно и много красиво в простотата си. Имаше дървен под, чисти бели стени и хромирани елементи. Бяха заврели един кафяв кожен диван в дъното и малки високи кръгли масички с високи столчета в останалото пространство. Сервитьорите винаги се усмихваха и дори водеха приятен разговор с теб, докато ти правят капучиното. Винаги ми идваше да си изритам обувките и да свия краката, докато с Мал седяхме там. Това наистина беше нашето място - отпреди да срещне нея. Преди да срещнем нея. Но прекарвахме тук часове дори след това — тя никога не идваше, - просто си говорехме, смеехме се и пиехме кафе.
Отвън, пред огромния прозорец, бяха сложили малки кръгли масички с метални столове и точно там го чаках. Отпивах от ментовия чай и се опитвах да не ми пука, че не съм вътре на дивана и не пия капучино.
Отпивах от чая и мислех за гласа му по телефона. Неволно сърцето ми подскочи леко. Той звучеше толкова сериозен. Може би щеше да обясни какво става със Стефани. Напоследък тя се държеше странно. Изглеждаше напрегната и предпазлива, когато идваше при мен; някак нащрек. Да, това беше думата. Сякаш трябва винаги да е с гръб към стената и готова да скочи срещу мен, за да се освободи. Беше станало изтощително да съм край нея. Бях учила за така наречените енергийни вампири: хора, които - обикновено неволно - източват енергията ти, като онези немъртви същества, които източват кръвта на живите, и те оставят посърнал и в лошо настроение. Обикновено не позволявах на хората да правят това с мен, но по някаква причина обичайните ми защити и номера за дистанциране не работеха при Стефани. Тя беше станала като Дракула, източваше енергията ми и когато си тръгваше, аз усещах как от мен се вдига огромен облак и можех само да лежа. Вълнението и щастието, които я бяха накарали да ме нарече своя „най-добра приятелка“, се бяха изпарили. Беше останала само черна дупка, в която всичко позитивно бе засмуквано и унищожавано.
Надявах се, че Мал ще обясни това и всичко ще влезе в релси. Затворих очи, наслаждавайки се на приятното успокояващо слънце. Имаше малко движение по улицата и малко минувачи. Чувах вятъра. По това време следващата година щях да бъда в Австралия, там щеше да е посред зима, едва ли щеше да има такова слънце.
Здравей - каза той.
На лицето ми бавно се разля усмивка и аз не бързах да отворя очи.
Здрасти. - Щастието, което изпитах, изчезна дълбоко в сърцето ми, когато го видях.
Познавах добре това изражение. Така изглеждаше, когато ми каза, че леля Мер отново е зле: агония, облечена с лека усмивка и потъмнели от безсъние очи.
Поръча ли си нещо? - попитах аз.
Той поклати глава. Бавно и тихо си прочисти гърлото.
Няма да стоя дълго.
Какво има? - попитах и седнах изправена.
Той прокара ръка през косата си, сви устни, за да ги навлажни.
Знаеш, че те обичам - започна. - Ти си най-добрата ми приятелка и нямам по-близък човек от теб.
Ако бяхме гаджета, щях да съм абсолютно сигурна, че се кани да ме зареже. Но хората не зарязват приятелите си, нали? Ако искаш да сложиш край на едно приятелство, го оставяш да умре, спираш да се обаждаш, спирате да се виждате, дистанцираш се толкова много, че когато се видите отново, все едно са минали десетилетия и нямате какво да си кажете. Не викаш приятел в кафене, за да му кажеш, че всичко е приключило. Нали?
Аз... Ти беше страхотна с мен през всички тези години. Дори когато не го заслужавах. Цял живот сме заедно. Но сега трябва да си създам живот със Стефани. Това обещах, когато се оженихме. И наскоро осъзнах, че не мога да го направя, докато ти още си в живота ми.
Явно все пак можеш да извикаш приятел в кафене и да го разкараш.
През последните няколко седмици ние много мислихме и особено през последните няколко дни осъзнахме, че не сме готови да имаме дете. Всъщност не сме прекарвали истински време заедно. Само аз и Стефани. Аз бях малко разкъсван от чувствата си към теб, само малко, но все пак достатъчно, за да разбера, че не й се отдавам на сто процента. Не е честно към нея. Не е честно към брака ни. Не би било честно да забъркаме и дете във всичко това. Ние просто не сме готови за такава отговорност. Не искаме вече бебето.
— Работата е там, Малволио, че ако това беше просто изстинало ястие в ресторанта ми, щях да те разбера, ако кажеш: „Вече не го искам“, но това е бебе. Не можеш да размислиш. Нали разбираш какво означава бебе и всичко останало?