— Съжалявам - каза той и сведе поглед към масата.
Ти съжаляваш? - попитах. - Аз нося твоето бебе, ти си променил решението си и казваш, че съжаляваш?
Не мога да кажа нищо друго.
Да, можеш, можеш да ми кажеш защо.
Казах ти.
Наговори сума ти глупости. Не си ми казал защо си промени решението за нещо, в което толкова трудно ме убедихте. И се съгласих само защото знаех колко отчаяно искате това. Докато не отидохте на тази почивка, не можех да сваля ръцете ви от корема си, което ме кара да мисля, че сега ми наговори пълни глупости.
Мал ме погледна, с безизразно лице, тъмните му очи бяха втренчени; беше ясно, че няма да каже нищо повече.
И какво се очаква да правя аз с бебето, Мал? - попитах го тихо. Защото те може и да бяха говорили дали бебето се вписва в живота им, но бях сигурна, че не са помислили за нищо повече от това. А абсолютно трябваше да го направят.
Той сведе поглед към масата.
Ти... можеш... да абортираш. - Изрече го така тихо, че се наложи да се наведа към него, за да го чуя. - Така ще е най- лесно. - Започна да потърква едно място зад дясното си ухо, винаги правеше така, когато беше притеснен. - Така ще е най- добре.
Най-лесно? Най-добре? - повторих аз. - Какво знаеш ти за това?
Той сведе очи.
Стефани е правила. Когато е била на петнайсет, изглежда добре.
Добре? Стефани? Нека не започвам за това.
Има разлика, когато правиш аборт толкова млад и бременността е непланирана и когато си вече в края на двайсетте си години и си забременяла нарочно.
Задръж го тогава.
Ясно, и какво да кажа на хората? Че ти си бащата? И не искаш да имаш нищо общо с мен? И не се тревожете, не съм го чукала, не, използвах шприц за пуйка, защото трябваше да им родя бебе, на него и на жена му. Не, не, не ме бяха дрогирали, направих го доброволно, защото много ги обичах.
Затова казвам, че ще е най-лесно.
Не, Мал, ще е най-лесно, ако вие вземете детето, както планирахме.
Не можем, съжалявам.
Поне ме гледай в очите, докато изричаш това, защото иначе няма да ти повярвам.
Той вдигна отново очи и срещна моите, видях, че не е тук. Беше се откъснал. Бях научила това по време на клиничната си практика. Човек се откъсва от себе си, за да може да направи нещо, което не иска да направи и за да оцелее в травматична ситуация, да преживее много трудно решение. Той се беше откъснал от себе си, за да ми каже това.
Бях го виждала да го прави само веднъж. Когато бяхме на единайсет. Мал, макар и висок, беше кротък, тих и винаги с момиче - с мен или с Корди, - затова много момчета го смятаха за слаб и за лесна жертва. Били Сноу, който беше едър здравеняк, седеше зад нас по математика и един ден нарече леля Мер откачалка. Прошепна го, знаеше, че учителят няма да чуе, но ще жегне Мал. И вероятно ще открие нов начин да го тормози. За част от секундата Мал скочи от стола си и беше върху него, преди някой да реагира. Той повали Били Сноу по гръб със стола и не каза нищо, докато го удряше в лицето. Всички в класа - включително господин Белфаст - бяхме шокирани и застинали и само гледахме с ужас как физиономията на Били Сноу се превръща в кървава каша. Накрая господин Белфаст се съживи и издърпа Мал. Очите му, вместо да са изпълнени с гняв, бяха празни. За първи път в живота си се изплаших от Мал. Той не беше момчето, което познавах, той беше човек, способен сериозно да нарани някого и да изглежда отсъстващ, докато го прави.
След това не се бях плашила така от Мал. До този момент. Фактът, че се беше откъснал от себе си, за да направи нещо трудно, означаваше, че те наистина не искат бебето и той наистина не иска да ме вижда повече.
Съжалявам - каза ми. - Не биваше изобщо да го правим, но е най-добре да ти кажем сега, отколкото след няколко месеца, когато ще е много по-трудно. - Той сложи ръка върху моята.
Беше ми държал ръката толкова пъти през годините и сега беше за последно, това ми казваше.
Пази се. - Стана и си тръгна, като остави само лека миризма на афтършейва си и топлината от ръката му върху моята.
29.
Той отвори вратата около два часа след като излезе и я затвори тихо след себе си.
Ключовете му издрънчаха, когато ги остави на масичката в коридора, и не обърна глава към дневната, за да ме поздрави, а отиде право в кухнята.
Чух как вратата на хладилника се отваря и затваря и един стол бе издърпан от масата. Изчаках няколко минути, да му дам време да реши дали ще се настани там, или ще се върне да говори с мен. Когато не се върна, отидох при него.
Той се беше изтегнал на стол пред прозореца, с бира в ръка, взираше се в градината ни. Вдигна бирата към устните си и я стовари обратно. Обикновено го карах да пие от чаша, но точно сега не ми се струваше важно.