Как мина? - попитах го от прага. Тъгата, която удържаше в себе си, не ми позволяваше да се приближа.
Той не каза нищо, а спря за миг да пие от бирата, за да ми покаже, че е чул въпроса, но няма да ми отговори.
Какво каза тя? - попитах.
Той остави празната бутилка, посегна за друга, отвори я и започна да пие.
Влязох в стаята, реших да го прегърна. Да го обичам по- добре. Сигурно му е било трудно, но беше за добро. С времето щеше да го види. Това щеше да стои между нас. Дори да не бяха заговорничили да задържат бебето за себе си, винаги щях да се чудя дали са го правили, а това нямаше да е добре за брака ни. Как би се отразило и на бебето, ако винаги го виня, че заради него баща му се е влюбил отново в нея?
Докоснах го, знаех, че ще стане и ще ме прегърне, ще ми позволи да го обгърна с любовта си; да го успокоя и да го подкрепя. Да му помогна да продължим напред и да оставим това зад себе си.
Тялото му се отдръпна от мен с отвращение. Аз свалих ръка и отстъпих назад, дълбоко изгорена от реакцията му.
Направих каквото искаше - заяви той. И аз разбрах, че вече никога няма да говорим за това. Той нямаше да сподели с мен подробностите. Беше приключило. Край.
Когато стана, видях лицето му. Страданието се излъчваше от всяка пора. Образът му веднага се отпечата в сърцето и ума ми, като вечна рана на онова, което го бях накарала да стори. Никога нямаше да я забравя. Той взе друга бира от масата, взе отварачката и излезе в градината, като затръшна вратата след себе си, за да покаже, че иска да остане сам.
Щеше да е необходимо време. Малко повече, отколкото очаквах. Малко бях подценила какво ще му причини това. Но времето щеше да облекчи болката, да изглади ръбовете й. Всичко щеше да бъде наред. Ние щяхме да бъдем щастливи отново.
30.
Мал спря рязко пред въртящите се стъклени врати на високата офис сграда, когато ме видя.
Нещо прелетя по лицето му. Раздразнение? Страх? Никога не бях виждала това на лицето му, когато ме гледаше, затова се стъписах. Всеки път изглеждаше доволен да ме види. Дори когато бяхме насред скандал, когато ме караше да крещя и да му се ядосвам, пак не изглеждаше така... смутен. Това беше. Беше смутен.
Вдиша дълбоко и тръгна към мен, докато залепяше на лицето си любезно изражение. Любезно. Сякаш ще говори с клиент, с когото не иска да говори. Аз си залепям такова изражение, когато трябва да говоря с дразнещ клиент за храната/обслужването/атмосферата: досадно задължение, което трябва да изтърпиш, за да си задържиш работата.
Здрасти - каза той, очите му прелетяха по мен, за да се фокусират някъде другаде.
Здрасти - отвърнах, само това, защото не можех да скрия тревогата си. Гордостта ми бе казала да не идвам тук, да го оставя, да реша какво ще правя и да продължавам напред. Но гордостта не е бременна, сама и в общи линии ужасена.
Изчаках го да каже още нещо. Да продължи разговора. Мислех си... мислех си, че когато ме види, ще осъзнае какво е сторил, че не може да е бил сериозен. Дори ако са размислили за бебето, той не може наистина да иска да не ме вижда никога повече. Но той държеше черното си кожено куфарче, което аз му
бях подарила за първия работен ден, в едната си ръка, и пъхна другата в джоба на панталоните си. Не каза нищо повече. Беше ми казал всичко преди десет дни. Затова и не се обади повече.
Може ли да поговорим? - попитах го, внезапно вече не бях сигурна дали това е добра идея и дали не трябваше да послушам гордостта си.
Той потрепна, после сведе очи към земята.
За какво? - попита накрая.
Примигнах, изненадана. Кога за двайсет и девет години бях имала нужда от причина, за да говоря с него?
Вече ми трябва причина, за да говоря с теб, така ли?
Той сви леко рамене, без да вдига очите си.
Добре, Малволио - казах аз, като скръстих ръце на гърдите си и отпуснах тежестта си на единия крак. - Ти си ми най- добрият приятел на света, затова трябва да ти кажа, че имам един проблем. Бременна съм. Не се тревожи, беше планирано и аз обичам много бащата. Но сега бащата ми казва да се отърва от бебето. Не знам какво да правя, защото той не иска да говори с мен, а подозирам, че може да е размислил. Е, питах се, тъй като си ми най-добрият приятел, дали не би помогнал той да промени мнението си и да му налееш малко мозък в главата?
Лека усмивка ли видях на устните му? Сигурно, защото той каза:
Да отидем да пием кафе в „Карлито“.
Всъщност имам нужда от чаша вино.
Вино ли? Не можеш да пиеш.
Защо?
Той се смръщи.
Ами ти си... - замълча, устата му се изви, сякаш се ядоса, че съм го хванала така бързо.
Е, да бъде кафе тогава - казах аз.
Обърнах се към „Карлито“, италианското кафене, с което често се срещахме на обяд.