Е, как си? - попита той, след като направихме няколко крачки, един до друг, в напрегната, разстройваща тишина.
А ти как мислиш?
За миг изглеждаше сякаш го заболя, очите му се фокусираха някъде в пространството - далеч от мен, - преди да се върнат към настоящето.
А ти как си? - попитах, когато стана ясно, че няма да отговори на нереторичния ми въпрос.
Добре. Планираме почивка. Мислехме да къмпингуваме в Южна Франция. Може да отидем с ферибота и после да продължим с колата.
Той наистина ли ми говореше за почивка, когато в мен растеше детето му? Започнах да го гледам скришом, чудех се кой е. Дори изглеждаше малко различен: издутината на носа му беше по-изявена и някак правеше лицето му небалансирано. Очите му изглеждаха по-сближени, по-присвити, по-лоши. Някога меката широка уста като че ли се бе втвърдила в права линия.
Стеф ще се опита да си вземе три седмици отпуск, но още не е сигурна. Тя заместваше собственичката в дълга отпуска. Стеф много обича това. За нея е много добре да поема допълнителна отговорност. Показва й, че може да се справи. Надявам се, че собственичката ще й даде почивка, когато се върне. Аз имам натрупани отпуски от миналата година.
Мислех, че и двамата не можете да се справяте с допълнителната отговорност - казах аз. - Нали затова не искате вече бебето.
Бяхме стигнали до „Карлито“ и видяхме, че масите отпред ги няма, а щорите са спуснати. Трябваше да се досетим, малко кафенета бяха отворени толкова късно - това време бе запазено за ресторантите и баровете.
Сигурно ще трябва да отидем в кръчмата - казах аз. - Ще пия само портокалов сок или нещо такова.
Смутеното изражение се смеси с раздразнение, което прелетя по лицето му, когато вдигна ръка и си погледна часовника. Часовникът на баща му. Никога не беше казвал това на никого, дори на Стефани, вероятно.
Трябва да вървя - каза Мал. - Ще ходим на вечеря у едни приятели.
Не мислиш ли, че това е по-важно? - попитах. Защо се държеше така студено? При всеки друг щеше да е разстройващо, но когато го правеше той - беше опустошително.
— Нова, не знам какво очакваш от мен. Казах ти решението ни. Не знам какво друго мога да ти кажа.
Например защо? - попитах високо. Няколко глави се обърнаха към нас. Аз сниших глас и се приближих към него.
Казах ти защо.
Не, не си. Познавам те, никога не си се плашил от отговорности. Ти живееш с това всеки ден. Не вярвам, че не можеш да се справиш с отговорността да имаш бебе - отвърнах аз.
Някога замисляла ли си се защо? Защо поемах отговорности, защо цял живот се грижех за другите и защо не мога да го направя отново?
Не, никога не съм мислила за това, защото са глупости и ти го знаеш. Това работа на Стефани ли е?
Той се втренчи в мен, едно мускулче на челюстта му потрепваше.
Това е, нали? Стефани. Трябваше да се досетя. Тя се държеше толкова странно през последните седмици, енергията й беше навсякъде, излъчваше такива ужасни вибрации...
О, не започвай с тези идиотщини - прекъсна ме той. - Наистина ли мислиш, че ще й позволя да ми диктува за нещо такова?
О, да, мисля - отвърнах. - Познавам те, това не е твое дело. Трябва да е тя.
Може би не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш - каза той.
Старата болка не умира напълно. Времето може да я поуспокои, да я облекчи така, че да изглежда излекувана, но тя никога не умира напълно. Остава в теб, живее в пукнатините на душата ти, чака миговете, когато ще изпиташ истинска болка. Други хора са ме наранявали няколко пъти през годините. Плакала съм, болеше ме, скърбяла съм с различна степен на интензивност. И винаги знаех, след случилото се, когато се опитах да кажа на Мал, че го обичам, че боли така само ако човекът е важен. Когато е успял да си отвори път до сърцевината ти. Малко хора бяха успявали да направят това. Не бях осъзнавала, че следващият човек, който ще ми причини такава болка, каквато Мал ми причини преди толкова години, който ще отвори старата болка отново само с няколко думи, ще е пак Мал.
Мал, това не си ти.
Напротив и ти го знаеш.
И какво трябва да правя сега? - притиснах ръка към корема си, за да го накарам да ме погледне. Да погледне към мястото, откъдето не сваляше ръцете си през последните месеци.
Той се втренчи там и аз разбрах, разбрах, че не иска да прави това. Пристъпих напред, посегнах към ръката му и я сложих на корема си. Той не се възпротиви, позволи ми да го направя - после внезапно я отдръпна, преди пръстите му да са ме докоснали.
Нова - каза той тихо, гледаше някъде над главата ми, - моля те, не прави това. Няма да си променим решението. Това е истината. Не биваше да го правим и мога само да се извиня.