по-дълбоко значение. Преди обгръщаше всичко, което казваше, с нишките на любовта си. Сега ми говореше, защото се налагаше. Сега всичко, което казваше, бе плоско и без значение.
Мъката бе толкова огромна, толкова безбрежна, че той се мяташе в нея. Плуваше на сляпо, както би правил в бушуващо море нощем. Плуваше срещу разбиващите се вълни и не отиваше никъде. Всеки ден потъваше все по-надолу, в тези дълбини. Далече от живота. Далече от мен. Вкопчил се само в загубата. Нищо друго нямаше значение. Исках да хвана ръката му, за да плуваме заедно към спасението. Да го направя цял отново; да успокоя раните му и да му помогна да се изцели.
Но той нямаше да посегне към мен. Вместо това се отдръпваше, предпочиташе да го прави сам. Защото ме обвиняваше. Обвиняваше и себе си. И обвиняваше мен.
Аз също се обвинявах. Но освен това обвинявах и нея. Нова. Тя беше виновна, тя също бе отговорна. Ако не беше тя...
Но най-много обвинявах себе си. Най-много исках той да спре да плаче, да спре да го боли, да спре да скърби с всяка частица на душата си.
Не разбирах загубата, която споделяха с Нова. Съмнявах се, че някога ще я разбера. Но разбирах съпруга си. И скоро щях да го изгубя. Именно онова, което се опитах да предотвратя, като направих каквото направих и казах каквото казах, щеше да се случи. Но този път нямаше да го загубя заради друга жена и нейното неродено дете, нямаше да го изгубя заради нея и детето й, щях да го изгубя в самия него.
Виждах как се случва: той потъваше в мъката си, той щеше да бъде завлечен толкова надолу, че нямаше да може да стигне пак до повърхността. Щеше са бъде завлечен от онези тъмни дълбини и никога нямаше да започне да живее отново. А аз щях да мога само да стоя на брега и да гледам.
34.
Седях на леглото, изтощена, изтръпнала, на ръба между пълното отчаяние и пълната еуфория.
През няколко секунди поглеждах към креватчето до леглото ми. Към него. Него. Малко пашкулче от бяло одеялце, което лежи
на две крачки от мен. Изгубих много кръв, така казаха лекарите, и трябваше да остана още един ден. Всеки път, когато поглеждах към него - лицето му бе извърнато към тавана, клепачите бяха затворени, устата отворена леко, бузките розово- кафяви, - се питах какво направих.
Дали не направих най-голямата грешка в живота си? - не спирах да се питам. - Дали не трябваше да направя каквото смятах да направя, когато отидох в Брайтън?
Извърнах очи от момченцето и видях, че тя стои до леглото ми. Макар че часовете за посещения бяха отминали и семейството ми тъкмо си бе тръгнало (горките сестри безуспешно се опитваха да ги пускат само по двама), тя се беше върнала. Стоеше с черното си палто и синия шал на врата, с черната чанта на рамо.
Тя знае - осъзнах, - леля Мер знае. Спомних си изражението й, когато го видя за първи път: шок, бързо пометен от радост и удоволствие.
Когато Малволио се роди, бузките му бяха така червени - каза тя, като се взираше в сина ми и мислеше за своя. - И имаше такива гъсти, гъсти къдрици. Толкова руси.
После съвсем леко докосна с пръст къдравата коса на момчето ми.
Баща ти вървя пеша до болницата онзи ден, за да ме види. Беше неделя и нямаше автобуси. Майка ти също искаше да дойде, но тъкмо те бе родила и не можеше.
Тя погледна към мен.
Толкова е красив.
Кимнах, бавно, внимателно.
Можеш да го подържиш, ако искаш - казах й. От всички само тя не го беше държала.
Нестабилна съм - каза тогава, но вече знаех, че не иска да се издаде, да издаде мен. - Благодаря ти, но не. Не искам да го притеснявам. - Лицето й, меко и нежно, се сбърчи в усмивка, докато се взираше във внука си. - Когато Малволио се роди, беше нужно само да го гледаш усилено, за да се събуди.
Това бебе обича да спи - казах на леля Мер.
Това е чудесно за него. И за теб, разбира се.
Да, добре е за мен.
Казах на Малволио, че си родила и че ще дойда да те видя днес - рече тя, сега мекотата й бе примесена със съжаление. - Ако знаех...
Всичко е наред, лельо Мер, можеш да му кажеш каквото поискаш. Наистина нямам против. И ако не го направиш ти, мама, татко или Корди ще го направят.
Знаеш ли вече как ще го кръстиш?
Да. Но първо ще го кажа само на него - казах аз, за да не я обидя.
Помня когато исках да кръстя Малволио така. Всички се опитваха да ме разубеждават. Но аз винаги бях знаела, че ако имам син, ще го кръстя така.
Защото това е била първата пиеса, на която чичо Виктор те е завел - казах, преди да се усетя. Бях живяла двайсет години, без да спомена това пред никого.