Откъде знаеш? - попита тя, леко притеснена. Несигурна, изплашена. Леля Мер не обичаше да се изненадва. И ако й кажех истината, кой знае как щеше да й подейства така.
Ами просто предположих, че е станало така. Толкова е необичайно.
В такива моменти Виктор ми липсва най-много - каза тя с тъжна усмивка. - Знам колко много би искал да бъде тук. Знам, че беше тъжен, че пропусна раждането на Малволио. Беше там при раждането на Виктория, но съжаляваше, че не е посрещнал първородния си син на този свят. Това много му тежеше. Знаех, че е така. - Усмивката й се разшири. - И разбира се, ако беше дошъл, щеше да ми попречи да го кръстя Малволио.
Засмях се.
Много хора - включително Мал - не мислеха, че чичо Виктор обичаше леля Мер, но аз мислех. Леля Мер също. Но може би защото и двете винаги сме били безнадеждни романтички; вярвахме в безкрайната, изкупителна сила на любовта.
Чичо Виктор определяше времето за нея. И двамата не бяхме родени, когато той е влязъл в затвора. Бяха ни казали, че е за измама, но след години се оказа, че е много по-сериозно: тежка телесна повреда с намерение за убийство. Онзи човек нарекъл леля Мер откачена и казал, че трябва да бъде затворена някъде. Чичо Виктор полудял. Няколко свидетели потвърдили, че въпросният човек тормозел чичо Виктор от седмици и този път
просто натиснал погрешния бутон. Бяха изпратили чичо Виктор в затвора, защото не показал разкаяние. Посъветвали го да се извини на човека, да се извини пред съда и да се остави на милосърдието на съдията, да ги увери, че няма да се случи отново, особено след като чакал дете.
- По-добре да ми дадат смъртна присъда, отколкото да се извинявам, когато не съжалявам - казал чичо Виктор. (Чух мама и татко да обсъждат това години по-късно.)
Затова му бяха дали пет години затвор и всяка от тях била много трудна, но той бил готов да го направи отново и отново. Защото никой не можел да говори така за леля Мер.
Той обаче и не стоеше при нея. Това беше най-тъжното. Той я обичаше, но не можеше да се справи с болестта й и трябваше да се откъсва от нея. Той бил строител, преди да го осъдят - първо ни бяха казали, че работи далече, но после клюките стигнаха до нас, и ни обясниха, че е в затвора за измама и да не слушаме какво говорят хората. Когато се върна от затвора, той реши да замине, за да си търси работа. Всички в квартала знаеха, че е бил в затвора и не искаха да го наемат, затова той обикаляше страната и си търсеше работа, живееше далече, изпращаше пари у дома и се връщаше често - обикновено през по-спокойните зимни месеци, — за да живее с Мал, леля Мер и Виктория. Зимата бе по-спокойна в много отношения - тъмното небе, студеното време и общата голота на света укротяваха леля Мер. През зимата тя беше много по-депресирана и чичо Виктор успяваше да се справи по-лесно с нея.
Той трябваше да я наблюдава внимателно заради вероятността да опита да... Но той се справяше с това. По-добре, отколкото с периодите на възбуда. Които я правеха почти различен човек. Тя пак си беше леля Мер, но говореше бързо, правеше необичайни неща, прахосваше всичките им пари, чистеше маниакално, измисляше фантастични планове (като да прекопае градината посред нощ, за да търси археологически находки), не спеше, не ядеше.
Чичо Виктор обичаше леля Мер, в това бях сигурна, но не можеше да живее дълго с нея. Той просто не беше достатъчно силен. Физически беше, но не и емоционално. Преди си мислех, че е защото не може да понася да гледа страданието й и да знае, че не може да го спре; преди си мислех, че се мрази, задето не
може да я обича по-добре, задето не може да й даде достатъчно, за да бъде по-стабилна. Но аз бях романтичка. И както открих след години, всички връзки имаха своите тайни долини и скривалища и никой външен не може да разбере какво се крие в тях.
Най-добре да тръгвам, скъпа. Казах на родителите ти, че съм забравила това. - Тя бръкна в чантата си и извади сини вълнени ръкавици. - Не ми харесва да ги лъжа, но исках да ти кажа, че той е красив.
Усмихнах й се.
Наистина... - тихо стенание я задави - ... красив.
Мислиш ли, че постъпих правилно? - попитах я, преди да се обърне. Не че знаеше какво стана и вероятно си мислеше, че съм имала връзка с Мал, но трябваше да я попитам. Не бях сигурна все още дали не трябваше да направя другото.
Лицето й омекна от най-голямата усмивка, която бях виждала на него.
Абсолютно - отговори тя. - Не бих могла да си представя света без него. А ти?
Погледнах към сина си. Моя син. Господи! Моят син.
Не - отвърнах и ме изпълни желание да го защитавам. - Не, не мога.
35.
С Мал се нуждаем от почивка.