Мия чаения сервиз, който ни подари Мередит, и вече се чувствам по-позитивна. Трябва ни почивка от всичко това. Да се махнем от напрежението да бъдем тук и сега, само двамата, без никаква промяна.
Нали това би трябвало да правят бездетните двойки: да тръгват на почивки в чужбина в последния момент, да правят секс където и когато искат, да харчат много пари за удоволствие. Трябваше да се възползваме от предимството, което ни даваше бездетността. Това бе наш дълг.
Испания? Португалия? Дъблин? Милано? Париж? Тимбук- ту? Ще бъде чудесно, където и да идем. Стига да сме заедно.
И щом се успокоим и отпуснем, аз ще повдигна въпроса да видим Лио. Ще предложа да каже на Мередит да поговори с Нова
за това. Тя още го обича, иначе нямаше да кръсти сина си на него. Само човек, който го обича като мен, би забелязал, разбира се: Лио, Малволио. Щом го е направила, значи още има чувства към него. Което означава, че ще позволи на Мал да се върне в живота й, ще му позволи да се върне в живота на Лио. И на мен. Но едно по едно. Първо Мал.
Това ще го направи щастлив.
А аз точно това искам. Толкова много искам пак да е щастлив. Нова и Лио вече да не му липсват.
Една чашка се изплъзва от пръстите ми и пада в мивката. Не пада от високо, но стомахът ми се преобръща при гадния трясък, когато се удря в нещо в сапунената вода. Този чаен сервиз е рядкост. Старинен и ценен. Струвал е много пари на Мередит. Не го харесах, но оценявам жеста. Той трябваше да е непокътнат цял живот. Хванах дръжката и тя излезе от водата само с половината чашка. Без да се замисля, посегнах към лявата си ръка за другата половина и болка се стрелна през палеца ми, когато острият порцеланов ръб го прониза. Отдръпнах ръка и пуснах студената вода.
Това не означава нищо - казах си, докато лапах пръста си, без да погледна първо раната.
Аз не съм Нова, не разчитам знаци във всичко, това наистина не означава нищо.
ПЕТА ЧАСТ
Е, имаш ли си най-добър приятел, Лио? - попита мама. -Да - отговори той.
Кой е?
Той натисна бутона на контролера, за да спре играта. Мама му се усмихваше, сякаш не знаеше отговора на този въпрос.
Лио й се смръщи. Понякога беше глупава мама.
Той се обърна пак към контролера, пусна играта и се опита да накара Дарт Сидиъс да убие мастър Уинду.
Ти, разбира се - каза той.
Лио, на 6 години и 9 месеца
36.
Корди крачи из моята гостна, облечена е с фланелена пижама до коляното и дълги чорапи и говори по мобилния си„ Косата й е сресана и увита със син копринен шал. Тя изглежда доста стилно за човек, който смята да си ляга.
Пуснала е сребристия мобилен на говорител и едното от четиригодишните й близначета, мисля, че е Рия, крещи силно; а другото, Рандъл, трескаво удря по нещо метално. Над шума Джак, съпругът й, се опитва да води разговор за липсващото одеяло на Рия.
Навсякъде ли потърси? - казва Корди, като спира пред огледалото и се оглежда. Аз седя на леглото и я наблюдавам.
Да! - вика ядосан Джак.
Наистина ще ни липсва къщата ни, Джак - казва тя тъжно.
Какво? - отвръща той, мисли, че не е чул правилно.
Наистина ще ни липсва къщата ни - повтаря тя по-силно.
Какво искаш да кажеш? Защо?
Ами когато ти напуснеш авиолиниите, няма да можем да си я позволим, ще трябва да вземем нещо по-малко.
Защо ще напускам работа?
Винаги сме смятали, че децата трябва да познават и двамата си родители. Не е тяхна вината, че родителите им са толкова
глупави да вземат такъв голям заем и ако ти си се скапал след, колко, четири часа сам с тях, очевидно не ги познаваш и те не те познават. Затова по-малък заем, повече време за децата.
Джак мълчи. После се чува някакво ровене и нещо беше преобърнато, стъпките му, как тича от стая в стая.
Намерих го! - вика той победоносно и Рия веднага спира да плаче.
Знаех си, че можеш - казва Корди. - Целуни децата от
мен.
Корди затваря телефона и сяда на леглото, но не идва под завивките при мен. Мама и татко са в моята спалня за няколко нощи, докато решат колко дълго ще останат, а леля Мер е на дивана в дневната; ние с Корди спим тук. Кийт е в болницата и както винаги ми изпраща съобщения на половин час за състоянието на Лио.
Мислех си, че ще ми е трудно, ако всички са тук, но усещам някакво спокойствие, откакто пристигнаха. Мама и леля Мер изчистиха, но внимаваха да не докосват нищо, оставено от Лио, сякаш знаят, че искам да завари всичко, както си беше. Иначе оправиха цялата къща. Това би трябвало да ме подразни, но приех, че е техният начин да се справят - мама прекара целия следобед в готвене и замразяване на храна. Те не могат да помогнат в болницата, затова изливат безсилието си на праха, мебелите и пода. Татко кротко изпълняваше заповедите на мама да напазарува и да изчисти колата ми, да изхвърли боклука и да окоси моравата. Сега в къщата е тихо и аз се чувствам много по-добре. Не така сама.