Две минути.
Две минути са цял живот. Всека секунда, в която Лио спи, е цял живот. Сякаш преживявам сто и двайсет живота, без сърцето да бие в гърдите ми и без кръвта да се движи по вените ми.
Две минути са едно примигване на очите. Време, в което всичко може да се промени. Той може да се събуди през тези две минути. Може да се буди трийсет секунди и после .минута и половина да се чуди защо не съм там да го посрещна, както му обещах, преди да заспи. Кийт не иска две минути, той иска цял живот и наносекунда; той иска цялото време и пространство. Той ми подари сняг, сега аз трябва да му дам цялото време и пространство.
— Става ли? - повтаря. - Две минути. Само за мен. За нас. Нека се порадваме на снега, да се порадваме на тези две минути на нашата годишнина, и после ще бъдем по-силни. Ще ни е по- лесно да се върнем там. Става ли?
Поглеждам го и за първи път, откакто заживяхме заедно, виждам така съпруга си. Той е като непознат. Черните му очи, широкият нос, пълните устни, махагоново кафявата кожа са ми чужди. Вероятно и аз съм му така чужда, защото шевовете на връзката ни са разплетени.
Знам, че двойките често се разделят при загуба на дете, но не съм осъзнавала, че и болест може да ви раздели, много по-бавно,
много по-коварно, но също така решително. Ние се врекохме да сме заедно в добро и в лошо, но не знаехме, че ще има и безсилие. С Кийт се справяме различно с проблемите. Той има нужда да разделя времето, за да се справи с криза. За да се справи със съня на Лио, има нужда да се отдалечава, да се презарежда и после да се връща в битката. Аз трябва да се потопя напълно. Да мисля единствено и само за това, да не спирам да се надявам и да искам всичко да се оправи, защото знам, че в мига, в който не го правя, ще се случи нещо ужасно.
Ето защо се разделяме. Механизмите ни за справяне са несъвместими, затова, макар че сме наясно с болката на другия, не правим много, за да я признаем. Затова шев по шев нашата тъкан се разкъсва. И затова Кийт е направил този сняг за мен. Той иска да опитам неговия начин, да видя дали няма да се получи при мен и дали няма да можем да спрем това, което се случва с нас.
Кимам.
Добре - казвам и му се усмихвам. - Добре.
Две минути. Мога да му ги дам. Може да се получи. Може да ни спаси. Все пак това са само две минути, в които ще се радваме на майския сняг.
Той я гледаше, тя бе свела глава над книгата, когато трябваше да гледа телевизия.
Тя беше непослушна. Тя беше непослушно момиче. Мама пусна „Боб строителя “ и сега трябваше да го гледа. Той беше щастлив в стаята си, докато рисуваше по стената с големия маркер, но тя му го взе и го накара да седне на дивана до нея и пусна „Боб Строителя “ по телевизията. Той не харесваше винаги „ Боб Строителя “, но мама го харесваше, затова го пускаше всеки път, затова трябваше да го гледа.
— Мамо, не книга, гледай „Боб Строителя “ - каза й той.
Тя го погледна и попита:
— Моля?
Той избута книгата й.
— Не книга, гледай „Боб Строителя “.
Искам само да дочета тази... - Тя спря да говори, защото той я гледаше. -Добре. Ще гледам „Боб Строителя“.
Остави книгата и се обърна към телевизора.
Той я потупа по крака.
— Браво, мамо. Добра мама.
Лио на 2 години и б месеца
4.
Много ми се пуши.
Повече от всичко-на света имам нужда от цигара. Ще ми помогне да охлади кръвта ми, която вече е на път да достигне точката на кипене. А димът ще вдигне физическата бариера между Мал и мен, макар че настоящата мислена бариера ни разделя в колата напълно ефикасно. Не знам кой на кого не говори, кой на кого е по-ядосан, но е ясно: не си говорим. Минаха петнайсет минути, откакто си тръгнахме от партито и пътуваме в пълно мълчание. Дори мъркането на двигателя, дишането ни, малките цъкания и тиктакания на колата ни са заглушени от гнева, който създава тази тишина. Остават поне още петнайсет минути, до- като стигнем до дома, и няма да си продумаме. Със сигурност.
Най-лошата част - частта, която се плъзга между ребрата ми и се забива в сърцевината ми като тъп нож, за да открие и отвори отчасти зараснала рана - е, че той си мисли, че не е направил нищо лошо. Той наистина си мисли, че не е направил нищо лошо.
Поглеждам към него. Стиснал е зъби, светлокафявите му очи са потъмнели и се взират в пътя пред нас. Тялото му е изопнато, сковано, като изваяно от камък, а ръцете са почти бели, така силно стиска волана. Всеки път, когато сменя скоростите, очаквам да изтръгне лоста от гнездото му.
Той ни изложи пред всички тези хора и сега той е ядосан.