Но мама вече нямаше да му позволи да го направи, разбира се. Никога. Тя като че ли щеше да се разплаче, когото успееха да спрат кръвта. Ако се опиташе да изхвърли колелото му, той нямаше да й позволи.
Не знам какво друго да направя - каза мама. Тя сложи още една голяма кърпа под носа му и после още едно студено нещо върху носа му. - Не мога да спра кървенето.
Той нямаше против. Всъщност. Болеше само малко. Но той летя. Наистина летя. Във въздуха.
Мама се взираше в него, държеше студеното нещо на носа му. Изглеждаше притеснена. Тя винаги се тревожеше.
-Дръж това - каза му и сложи ръката му върху студеното нещо. Отиде в коридора и се върна с палтото, чантата си на рамо и ключовете за колата в ръка.
Отиваме в болницата.
Летене и болницата. Това беше най-хубавият ден на света! Може би щяха да му направят операция. Както на Мартин му оперираха сливиците. И после трябваше да яде много сладолед.
Вероятно скоро ще спре, но искам да съм сигурна - каза мама. - Можеш ли да ходиш? - попита го, докато му помагаше да слезе от стола.
Той кимна. Но когато краката му докоснаха земята, бяха меки като гъбата в банята и той една не падна. Мама го хвана.
- Няма нищо. Аз ще те нося.
Тя го взе, както нравеше, когато той беше бебе. И той нямаше нищо против. Беше хубаво. Мама постоянно миришеше на кафе. На кафе, кейк и бисквити. Но когато си толкова близо до нея, когато не е била цял ден в кафенето, миришеше така, както миришеше наистина. Миришеше на градината, на талк, на дъжд и на слънце, едновременно. Тя миришеше на нея.
Тя го сложи внимателно на столчето му в колата.
— Скоро ще бъдем в болницата, нали? - каза му.
Той кимна. Беше изморен. Искаше да спи.
Тя свали червената кърпа и му даде голяма хавлия да я сложи под носа си. Той затвори очи, когато тя затвори вратата и се качи зад волана.
— Скоро ще стигнем.
Лио, на 7 години и 5 месеца
37.
Доколкото разбирам, има и други случаи на кръвоизливи в семейството, конкретно в мозъка - казва лекарят пред близките ми.
Той първо дойде в стаята на Лио, за да говори насаме с мен, без да осъзнава, че ще говори с шестима души, след като оставихме сестрата при Лио. Ние се натъпкахме в стаята за срещи с роднини. Мама и леля Мер седяха вдясно от мен, Кийт отляво, а татко и Корди бяха зад нас, когато консултантът започна да говори.
Знаех какво ще отприщя в тази стая, поколебах се, преди да кажа:
Дядо му по бащина линия умря от мозъчен кръвоизлив преди повече от двайсет години. Спукана аневризма доведе до фатален кръвоизлив.
Мама си поема рязко дъх; баща ми слага ръка на рамото й, за да я успокои или да се задържи, не знам кое. Корди вдишва много дълбоко и издишва шумно. Кийт се сковава до мен при реакцията на близките ми - не е осъзнавал, че те не знаят. Той винаги е пред-
полагал, че не говорим за бащата на Лио, защото съм се отказала да бъда сурогатна майка и това е наранило Мал, а не защото не съм им казала.
Не ме бива за лъжкиня и сега се чувствам сякаш съм ги излъгала. През последните осем години ми беше тежко, когато си мислех, че ще кажа, ако някой ме попита направо, тежеше на съвестта ми. Исках да кажа, но не можех, защото те щяха да задават въпроси, докато не се стигне до дъното на истината.
После щяха да започнат разговори - упреци, щяха тихо да казват, че съм глупава, че съм се съгласила, - а това щеше да е непоносимо. След това трябваше да им кажа защо съм задържала бебето. Дори след толкова време още ми беше трудно да мисля за това, което гой направи, което ми каза, камо ли да говоря за него. Бях видяла колко твърд стана, неуязвим, решен да изпълни намерението си. Не исках да го преживявам отново, пито да го причинявам на семейството си. И като познавах мама, като познавах Корди, те нямаше да оставят нещата така. Щяха да се опитат да говорят с Мал. Щяха да се опитат да ни съберат, защото според тях беше нужно само това - няколко правилни думи, напомняне колко много означаваме един за друг. Знаех, че това не е вярно, бях приключила вече: аз го чаках, опитвах се да говоря с него, разпаднах се пред него, но нямаше значение. Мал и жена му не искаха Лио; Мал не искаше да има вече нищо общо с мен. Аз не исках мама и Корди да виждат онзи непреклонен, жесток Мал. Така бе най-добре за всички. Реших да излъжа чрез премълчаване, като през цялото време знаех, че колкото по-дълго отлагам признанието, толкова повече ще ги заболи.
Наранявала съм хора, които ме обичат, най-вече когато се опитвах да ги защитя.
А бащата? - попита консултантът. - Той имал ли е някакъв кръвоизлив?
На десет години му правиха скенер на мозъка - казах аз. - Не откриха нищо.