Леля Мер вероятно знае отговора на това, защото не смея да я погледна, за да не я въвличам. И не искам родителите ми и Корди да се чувстват още по-предадени, като разберат, че тя винаги е знаела.
Той е добре - казва тя. - Миналата година си направи пак изследване, когато започна да получава главоболия и замъглено зрение, но не откриха нищо.
Още една едва чута въздишка от мама, физически шок от татко и Корди. Ужасно е да им причинявам това. Не съм искала да разбират така.
Лекарят, когото не познавам и когото вероятно няма да видя отново, си вписва нещо в бележника със скъпа черна писалка. Вписва тази нова медицинска информация и вероятно добавя: „Прецакано семейство, половината дори не знаят кой е бащата на детето. Майката явно ги е лъгала.“
Русата коса на лекаря пада леко над челото му и аз забелязвам колко е млад. Не съм осъзнавала такива неща, като например възрастта на лекаря, в чиито ръце е животът на сина ми. Не е на седемнайсет, но не е и много по-голям от мен. Не би ли трябвало да е поживял малко повече, за да диагностицира такива неща? Не би ли трябвало да е видял повече от живота, за да стои тук и да ми говори, че нещата са се объркали?
А той, разбира се, точно това прави.
Искаше да говори насаме с мен. Ако щеше да ми каже, че Лио ще се събуди скоро, щеше да го направи пред него, защото това щеше да помогне на детето. Щеше някак да достигне до него и да му подскаже точно какво се случва. Като ме изведе навън, той искаше да ми каже нещо само за ушите на възрастен.
Точно така беше, когато го доведох с кръвоизлива от носа. Те го спряха, но после ме отведоха в стаята за разговори с близките и ми казаха, че трябва да му се направи спешно скенер, защото бях отбелязала, че има случаи на кръвоизливи в семейството и Лио бе споменал, че често има главоболие и замъглено зрение. Тогава те казаха какво са открили на скенера, че трябва да го оперират, защото една от аневризмите може да се спука скоро. Всеки път, когато ми казваха такива неща, те ме водеха настрани, за да не чуе Лио.
Затова знам, че този консултант - непознат за мен и за близките ми - няма да ми каже добрите новини, на които се надявам. Новините, от които имам нужда.
Все още със сведена глава, той вдига очи от бележника и ме поглежда. Неговите са наситено тъмносини и в тях се крие стара душа. Той е млад, но е живял. Може би защото вижда всеки ден животи на ръба на смъртта; може би вътрешно беше стар, но това го знаеха само близките му.
Госпожа Кума лиси - казва той, като изправя гръб и ме поглежда в очите.
Да? - отвръщаме аз и мама.
Доктор Кума лиси - опитва отново лекарят.
Да, докторе - отвръщам.
През последните четири седмици наблюдавах състоянието на сина ви.
-Да.
То не показва голямо подобрение.
Имате предвид никакво, нали? - питам аз.
Усещам как мама, татко и леля Мер се сковават: колкото и да е млад, той все пак е лекар и те не одобряват да му говоря така.
В очите на доктора се появява искра на уважение. Предполагам, че повечето родители биха с вкопчили във всяка негова дума,-с надеждата, че ще им каже каквото искат да чуят, като през цялото време ще знаят, че вероятно няма да го получат. Аз също се вкопчвам за надеждата, но и видях опитите им да го събудят. Видях лицата им, знам, че той не се подобрява.
Настоящото лечение явно не дава резултата, на който се надявахме. Комата му не биваше да е така дълга. Обаче опитите да го извадим от нея се оказаха неуспешни.
Той го казва заради близките ми, за да разберат, че не са само гледали и чакали, че са се опитвали.
-Доктор...
-Да.
Той се взира в очите ми, между нас се появява някакво разбиране.
Състоянието на Лио всъщност се влошава.
Мама и Корди се разплакаха тихо. Кийт посегна и хвана ръката ми. Татко отиде в ъгъла на стаята. Леля Мер е единствената, която реагира като мен: остава напълно неподвижна.
Няма подобрение, нито някаква постоянна стабилност - продължи консултантът. - Не сме сигурни колко още ще продължи така, но изглежда, че понастоящем има само едно решение.
Бавно се изправих. Плачът, тишината, опитът на съпруга ми да ме успокои, ми идваха твърде много. Задушаващи. Смазващи гърлото ми, дробовете, артериите, всеки кръвоносен съд в тялото ми.
Веднъж Лио пусна камък върху един червей, защото ис-каше да види какво ще стане. Извика ме в градината, за да ми покаже смачкания червей. Когато му казах, че е мъртъв и това означава, че никога вече няма да се събуди и да пом-ръдне отново, той ме погледна с ужас.
- Съжалявам, мамо - каза той, готов да се разплаче. - На-истина съжалявам. Моля те, нека не бъде мъртъв завинаги. Моля те, нека да се събуди.