Той би искал да знае - казва тя. - Има нужда да знае.
— От милион години Мал няма нужда от нещо, свързано с мен - казвам аз.
Това не е вярно. Двамата бяхте толкова близки. Не познавам по-близки хора. Попитай родителите си или Корделия, те ще ти кажат същото.
Бяхме. Бяхме близки. Той от осем години не иска да има нищо общо с мен, защо да му пука сега?
Разбира се, че искаше да има общо с теб, просто не можеше.
Да, знам, защото аз родих бебето му. Тогава защо да му пука сега?
Леля Мер не казва нищо няколко секунди, усещам как се бори със себе си. Дали да каже, или да премълчи.
Миналата седмица се видях със Стефани.
Всеки нерв в тялото ми подскача в протест. Името й... Все едно прокарваш остър нокът по черна дъска, все едно прогаряш гърба ми с нажежено острие. Всеки път - всеки път, - когато чувам това име, всеки мой нерв се изопва; мускулите ми се напрягат, зъбите ми скърцат.
Тази жена ме ограби. Отне ми радостта от първата бременност. Да се насладя на ранните дни на бременността си. Да докосвам корема си, да се чудя как расте бебето вътре, да знам, че повръщането, изтощението, страховете от помятане ще си струват, защото накрая ще се появи бебе. Аз така внимавах да не се свързвам с него, да не се привързвам, да не мисля за него като за мое бебе, защото ще го дам на „истинските“ му родители, че пропуснах всички тези месеци. Дори по-късно малка част от мен бе още дистанцирана, още мислеше, че тя и Мал може да променят решението си, че тя ще ми го вземе. Знаех, че тя го накара да промени решението си. Мал не биваше да я слуша, но тя стоеше зад това. Не е нужно да си ясновидец, за да го разбереш.
И тя го направи, защото не ме искаше наблизо. Въпреки всичките ми усилия тя никога не промени решението си да се отърве от мен, което взе, когато се запознахме. Мога да си спомня ясно онзи момент, защото видях как се случва: казах й, че бих искала да се опитам да бъдем приятелки, и тя, вместо да отговори, погледна към Мал. Това ме разстрои, по гръбнака ми плъзна ледена тръпка - както в деня, когато дойде да поиска да им родя бебе, - но аз реших, че е просто параноя, че се държа глупаво. Всъщност това, което не направих, а трябваше, е да се защитя от нея. Тя искаше да изпълнява всички роли в живота на Мал и не искаше да има друг толкова важен за него. Единственият път, когато започна да ме харесва, бе когато се съгласих да направя нещо за нея, и след години осъзнах, че дори тогава го направи, защото разбираше част от мен по-добре от Мал. Тя знаеше, че аз няма да мога да остана наблизо, след като родя бебето, че ще изчезна задълго и след това вероятно ще стоя настрани, заради бебето. Като ме помоли да им родя бебе, тя намери идеалният на-
чин да получи идеалния си живот - Мал и бебе, без мен. Не знам какво я накара да размисли за бебето, но тя постигна този резултат накрая: раздели ме с Мал.
Иронията, разбира се, беше, че неприязънта й към мен бе толкова дълбока, колкото дълбоко я харесвах аз. Не можех да се сдържа. Не само защото правеше Мал щастлив, както Джак направи Корди щастлива, а защото знаех, че под маските се крие добър човек. Човек с добро сърце и объркана, но красива душа. Сега, разбира се, вече не я харесвам. След като ми отне първата бременност и най-близкия ми приятел, след като почти ме принуди да абортирам и да лъжа чрез премълчаване семейството си толкова дълго. Вече изобщо не я харесвам.
Понякога си мисля, че я мразя.
Определено не мога да говоря за нея или да слушам за нея.
Ръката на леля Мер се свива на рамото ми, палецът й ме гали, за да успокои възлите на напрежение, които името на онази жена предизвика в мен.
- Тя... тя ми разказа всичко. Какво си се съгласила да направиш за тях. Какво са ти причинили те.
Тя не е казала всичко на леля Мер. Как би могла? Тя не й е казала, че аз молих Мал, че изгубих цялото си самоуважение и бях толкова изплашена, че го молих да не го прави. Тя не е казала, че почти стигнах до аборт. Не се отказах от него, когато онзи ден усетих как детето се движи в мен. Всъщност отидох в клиниката, облякох болничната нощница и тъкмо щяха да ме упоят, когато им казах да спрат. Тя не е казала на леля Мер, че понякога - месеци след раждането на Лио - бях леко дистанцирана от него, защото си бях втълпила, че той е техен син. Тя не е казала, че понякога слагах спящия Лио в количката и отивах на брега, където седях и плачех заради объркания си живот само защото се опитах да направя нещо за човек, когото обичах. Страхувах се да бъда сама и Мал ми липсваше толкова много, че чак ме болеше. Тя не е казала на леля Мер за раната, която се отвори в мен, когато осъзнах, че щом човек, когото обичам, може да стори това, значи любовта не е над всичко. В онзи момент аз спрях да вярвам в любовта за много дълго време. Дори когато се събрах пак с Кийт, аз чаках и той да докаже, че всъщност не ме обича.