Добре - каза той.
Благодаря ти.
Очите ни се срещнаха и останаха така по-дълго от необходимото. Всякакви спомени за живота ни разцъфнаха в ума ни. Предимно как се смее. Как се държим за корема и се смеем, прегръщаме се и се смеем. Ето това бяхме загубили, не само другия, но и смеха. Никога не се бях смяла с друг така. Лио ме караше да се смея на лудориите му, аз го разсмивах, но още не бяхме стигнали до момента, когато само като се погледнем, можем да събудим стара шега и да избухнем в смях.
Не можах да се сдържа и се усмихнах, когато си спомних как мама редовно ни се караше, че се смеем твърде силно и твърде дълго, до късно през нощта и пречим на всички да спят. Татко идваше в стаите ни - ние често си говорехме и се смеехме през стената - и ни казваше, че трябва да спим, „иначе“... Тялото ми се сви, когато се изкуших да се засмея, и раменете му започнаха да се тресат. Внезапно си спомних как ми каза, че той не иска да ме вижда отново, и това ме блъсна силно в корема, отне ми дъха. Извърнах очи от него.
Станах и го погледнах.
Благодаря за разбирането - казах с напрегнат и тих глас.
А ти... имаш ли негови снимки? - попита той, когато стигнах до вратата. - Не да ми дадеш, просто да го видя. - Господ знае, че в този миг почти бръкнах в чантата си, за да му покажа снимки на Лио, но не исках да го правя. Поклатих глава и си тръгнах, без да му обяснявам, че не съм ядосана, че не го наказвам, че всъщност го предпазвам. Нямаше нужда да се измъчва, като види колко се е променил Лио за шест месеца, откакто го видя на сват-
бата на Корди. Той бе решил да не го вижда отново и колкото и да беше трудно, трябваше да си следва решението.
Добре, слез от колата. Нова — казвам си сега.
Не - отвръща бунтовно гласче в главата ми. - Не искам. Искам да се прибера.
Тук съм, защото леля Мер е права. След като каза каквото имаше да казва, тя се върна при другите и каза, че ще им обясни всичко, за да разберат защо съм го крила от тях, и аз се откъснах от тях и от тази ситуация. Нищо не им дължах.
Когато той си тръгна от мен, каза - показа ми, - че не иска да има нищо общо с мен, че всичко, което ми се случи, и детето, което носех, няма общо с него. Нямаше защо да знае нещо сега, тъй като не искаше да знае нищо. Край на историята.
После се върнах отново в ситуацията: на Мал му пукаше за Лио. Фактът, че искаше да му дава пари, означаваше нещо. След раждането на Лио, когато щях да го регистрирам, изпратих съобщение на Мал кога ще стане това и къде. И нищо чудно — той се появи. Не си говорихме, дори не се поздравихме, седяхме един до друг и минахме през процедурата, в която дадохме имената си на сина си, а после се разделихме, без да си кажем довиждане. През цялото време виждах как поглежда към Лио, който лежеше в количката си. Забелязах как пръстите му потрепват, сякаш искаше да докосне лицето на сина си. Виждах, че иска да посегне в количката и да вземе бебето. Мал си мислеше, че не го видях как се качи в колата си, веднага свали огледалото и огледа лицето си, за да провери доколко прилича на детето, на което току-що бе дал името си.
Знаех, че след това е застинал, че е стоял в колата си, взирал се е в пространството, вероятно се е чудел дали е направил правилния избор. Мал се беше разбрал с жена си да отстрани мен и сина си от живота им, но това не означаваше, че той не искаше да участва по някакъв начин.
Леля Мер бе права, трябваше да му кажа. Той щеше да иска да види Лио сега. Не става дума за моите чувства, а кое е правилното. Аз оставих мама, Корди, леля Мер и татко да се сменят при Лио.
Те бяха резервирани към мен през последните два дни, гледаха ме, сякаш не знаеха какво да чувстват сега. Дори Корди, която обикновено би ми задала милион въпроси, мълчеше. Те
искаха да разберат дали наистина съм щяла да дам бебето си, тяхното бебе. Защото Лио не беше само мой, но и на семейството ми. Той пак щеше да е част от семейството ни, но не така. С всички незададени въпроси и погледи все още лепнещи по кожата ми, аз тръгнах за Лондон. След половин час престой на една бензиностанция, където се убеждавах да не обърна и да не се прибера, аз пристигнах късния следобед.
Оттогава седя тук. Жена му се прибра първа, влетя в къщата - по-рано от очакваното, освен ако вече не работи в бутика. Тя буквално влетя през вратата, косата й се развяваше. След десет минути дойде и той. Неволно дъхът ми секна, когато го видях. Не съм го виждала от три години. Откакто отидох при мама и татко с Лио и го видях да слиза от колата, за да отиде в къщата на леля Мер, и продължих да карам. Не исках мама и татко да й позвънят, за да ги поканят. Лио ме пита по целия път на връщане какво се е случило и аз му казах, че съм забравила фурната включена. Той се обади на мама и татко още щом се прибрахме и им каза какво съм направила, като заключи „мама полудява“.