Сърцето ми продължи да бие бързо дълго след като Мал влезе в къщата си.
Седях тук с часове, докато събера кураж за направя това. Не можех по телефона. Не можех да съм безтелесен глас, който му съобщава какво е казал лекарят.
Аз наблюдавах, чаках.
Това е хубав квартал, цяло чудо е, че никой не се обади в полицията. Може би са се обадили и докато седя тук, полицаите ме наблюдават, чакат да направя хода си, да хвърля боклук на чистия тротоар, за да могат да ме затворят до живот.
Винаги съм се впечатлявала, че могат да си позволят да живеят на такова хубаво място. Сигурно е дело на жена му. Сигурно е обикаляла шест месеца по улиците и е седяла сутрин пред агенциите, преди да отворят, за да може да получи първа информация за хубавите къщи. Това бе в дните преди интернет да се използва толкова много, затова е било необходимо. Тя искаше да живее в този квартал толкова много, че го е направила. Тя би направила всичко, за да получи каквото иска.
И сега стоя в лилавата си микра, стискам кремавия кожен волан и се взирам в къщата. Чакам да събера кураж.
Вратата се отваря и жена му излиза от къщата, вързала е косата си на опашка, облечена е в стилен черен спортен екип с бял кант и сребристи маратонки. Под едната си ръка стиска синя постелка за йога.
Гледам я как отваря елегантната си сребриста кола с натискане на бутон и се навеждам, защото може да ме види. Ако погледне по диагонал през пътя, ще види право колата ми. Тя ще ме види. Подозирам, че една от нас ще се превърне в камък, ако това се случи.
За последно се видяхме в метрото. По линията „Виктория“, между Пимлико и Оксфорд Съркъс. Бях бременна в шестия месец, с доста голям корем, и пътувах към финансов съветник в града. С нея се втренчихме една в друга за няколко секунди, две близки непознати, натъпкани в консервна кутия. Внезапно си помислих, че сигурно сардините се чувстват така, ако са набутани с друга сардина, с която не се разбират - ужасът да знаеш, че в близкото бъдеще ще си останете една до друга. В случая на сардината ще си останеш с нея завинаги, и в отвъдното. Тя първа сведе поглед и докато аз си събирах нещата, за да сляза от влака, реших, че никога вече няма да ям сардини. И освен това ще напусна Лондон. Вече почти бях приключила с продажбата на апартамента си, затова щях да се откажа от покупката на другия, който бях избрала, и щях да напусна Лондон. Не можех да мина отново през това. Тя стана, когато вратата се отвори, и слезе първа.
Сега пали колата си и аз най-сетне пускам волана, за да мога да се плъзна още по-надолу, докато тя тръгва.
Пръстите ми работят независимо от мозъка, от порива да се прибера у дома, и отварям вратата на колата. Краката ми ме отнасят навън самички. После ръцете ми пак се намесват, заключват колата с натискане на бутон. И после краката прекосяват пътя и вървят към входната врата. Почти чувам как се отдръпват завеси и тракат щори, любопитството на десетина души, които нямат какво друго да правят, освен да ме гледат как приближавам към вратата.
Щом се озовавам там, ръцете ми пак се включват. Посягат към звънеца, после се свиват в юмрук да почукат, накрая посягат към месинговото мандало. Ръката ми не може да му покаже, че съм тук.
Не мога да направя това. Не съм готова. Защото, когато почукам, ще трябва да повторя думите на лекаря. Онези думи трябва да излязат от устата ми и да станат истински. Можеш да повториш лъжа милион пъти - или дори веднъж - и тя ще започне да ти се струва истина. Неизбежно е. Когато го изрека, ще покажа на света, че някаква малка част от мен вярва в това. Частта от мен, която създава думи, частта, която комуникира с външния свят, ще каже, че това е възможност. И тогава тя ще се разпространи като зараза в съзнанието ми, в сърцето ми, в душата ми. А ако не използвам всяка част от мен, за да се надявам, че той ще се оправи, тогава как ще се оправи? Като идвам тук, аз се предавам. Предавам Лио. Предавам себе си.
Не биваше да идвам тук.
Не биваше да позволявам на тези съмнения, на нещата, които лекарят се опита да ми каже, да ме заразят. Не биваше да идвам тук.
Тялото ми се обръща, готово да се прибере, да се върне в чистилището, в което живеем.
Ехо? - Гласът му минава през мен като вълни по вода. Спирам на пътеката.
Не мога да се обърна, но и не мога да си тръгна.
Мога ли да ви помогна? - пита той.
Мал и Лио, връзката между тях се развива като панделка пред очите ми: Мал притиска устни към корема ми; Мал поглежда детето, докато го регистрираме; Мал се взира в него от края на залата на сватбата на Корди; Лио ми показва снимка на малкия Мал и ме пита защо прилича на него; чичо Виктор държи ръката на Лио и го отвежда, защото „Аз съм готов да тръгна, мамо.“