Ето защо съм тук. Заради него. Заради Лио.
Нова? - пита Мал.
Може и да съм се убеждавала, че го правя заради Мал, защото така е редно, но това не е истинската причина. Дойдох заради Лио. Защото той има двама бащи. Единият е шпионин, а другият си живее в неговата къща. Не е мъртъв.
Другият стои зад мен и Лио заслужава шанса да го опознае. Макар и за кратко.
Обръщам се към него.
Той е тръгнал на пътуване. В едната си ръка държи розов куфар, на рамото му има голяма черна раница с много джобове. В другата си ръка държи розово куфарче за гримове. На лицето му се разлива усмивка, поръбена от изумление, щастие и изненада.
После поглежда лицето ми. Красивото куфарче се изплъзва от ръката му и изтраква силно на черно-белите плочки. Куфарът не издава чак такъв шум.
Мама ли? - пита той, очите му внезапно се изпълват с ужас.
Клатя глава.
Лио - чувам гласа си.
Мал отстъпва назад, сякаш може да избяга от това. Продължава да ме гледа и аз продължавам да говоря, без да съзнавам, че го правя.
Лио е в кома. Лекарите... исках да го видиш. Той трябва да те срещне, преди да е станало твърде късно.
Татко му изглеждаше както когато идваше при него, преди да си легне. Донесе му новата игра ,, Междузвездни воини “. Тъкмо беше излязла по магазините и татко му беше казал, че може да я получи, ако мама разреши. Но сега я носеше. Това наистина беше най-хубавият ден.
— Чао, тате, ще се видим по-късно - каза Лио, когато започнаха да движат леглото му към вратата. Той дори не трябваше да ходи до стаята, където щяха да го оперират.
Татко го целуна по челото.
— Ти си смело момче — каза той. - Ще се видим по-късно.
Татко му е бил в армията, затова щом той казваше, че Лио е смел, значи наистина беше смел.
Мама вървеше до леглото и държеше ръката му, усмихваше му се. Това не беше нейната голяма, голяма усмивка, а онази, която даваше само на него. Тя не се усмихваше така на татко, на баба, дядо, леля Мер или леля Корди, или на Ейми, Рандъл и Рия. Никога. Това беше неговата специална усмивка.
На прага на стаята, където щяха да го оперират, те спряха.
Ще бъда тук и ще те чакам - каза мама, като се наведе над него. — Ще се погрижа да си получиш сладоледа, когато се събудиш, нали?
-Добре.
Тя го целуна по челото, целуна го по дясната буза, целуна го по лявата буза. Погали лицето му. Все още се усмихваше със специалната си усмивка.
- Лека нощ, красавецо - каза тя.
Лио, 7 години и 5 месеца
40.
Още има време да успее. Ако мине през летището веднага, хвърли багажа на гишето и служителката го регистрира за рекордно време, ще изтича до гейт 15 и ще успеем.
Но той трябва да замине сега. Веднага.
Обръщам се и оглеждам тълпата, туристите, бизнес пътниците, чистачите, изпращачите, посрещачите. Те всички имат цел, те всички знаят къде трябва да бъдат. Те знаят къде отиват.
Те не са като мен, пленена тук от непоявяващ се съпруг.
Натискам бутона за повторно набиране на телефона си и се включва гласова поща. Той винаги си изключва телефона, кога- то шофира. Или може би е в метрото. Значи е на път.
Трябваше да дойде с влака. Аз шофирах след курса по йога и паркирах на дългосрочния паркинг, за да можем да се приберем с колата, когато се върнем от почивката. Като си помисля сега, трябваше аз да взема багажа, но по някаква причина ми се стори по-логично Мал да го вземе. И сега нито той, нито багажът са тук.
Пак натискам бутона.
Гласова поща.
„Мал, нямам представа къде си, но най-добре да имаш основателна причина защо не си тук. Всъщност е най-добре причината да завършва с: „И се озовах кървящ в болницата“, иначе ще намеря нова употреба за топките ти.“
Като го познавам, сигурно са му се обадили от работата - бог знае, че мисълта, че ще отсъства пет работни и два почивни дни, е накарала хората там да откачат. И той вероятно се опитва да се справи с някакъв проблем, заради който закъснява за летището.
Пак натискам бутона.
Гласова поща.
Вече е твърде късно.
Затвориха гейт 15.
Няма да ходим на почивка. Нашето ново начало, моят шанс да се извиня, всеки миг ще излети без нас.
„Копеле - казвам на гласовата поща. - Ти си абсолютно гадно копеле.“
Зловеща.
Ето каква е къщата, когато се прибирам у дома. Трябваше да заминем за няколко дни, затова всичко е много чисто, много подредено. Всички уреди освен хладилника са изключени. В центъра на тялото ми разцъфва страх. Багажът ни не е тук.