Ако полицейските отряди претършуваха Земята, за да ги изловят, те щяха да ги открият навсякъде, защото пудлитата бяха достатъчно съобразителни, за да се разпръснат. Те познаваха оръжията, клопките, отровата, а с времето броят им щеше все повече да се увеличава. Всяко едно от тях щеше да ускори пъпкуването си, за да замести с нови десетки или стотици пудлита тези, които евентуално щяха да бъдат убити.
Джеймс предпазливо се приближи до рова, ограждащ клетката, и се спусна в него, стъпвайки върху покритото с тиня дъно. Когато убиха звяра, ровът бе отводнен и отдавна трябваше да бъде почистен, но натрупалата се работа според Джеймс бе попречила това да бъде направено.
Той бавно нагази в калта, опипвайки пътя си с крака и шляпайки из тинята. Най-сетне Джеймс стигна скалистия склон, който извеждаше от рова на уединената клетка.
Застана за миг с ръце върху огромните мокри камъни, ослушвайки се. Опитваше се да задържи дишането си, та звука от вдишването и издишването да не му пречи да чува. Виещото животно се бе успокоило, а нощта бе мъртвешки безмълвна. Или поне така му се строи отначало. Тогава Джеймс чу едва доловимите шумове на насекоми, тичащи през тревата и храстите, чу шепота на листата на дърветата от другата страна на рова и далечното ехо на заспалия град, който дишаше тежко.
Сега за първи път Джеймс усети страх. Почувства го в тишината, която не бе истинска тишина, в калта под краката си, в устремените нагоре камъни, издигащи се в рова.
Пудлито бе опасно същество, не само защото бе силно и бързо, а защото беше и интелигентно. Точно колко интелигентно бе, Джеймс не знаеше. То разсъждаваше, кроеше планове и интриги. Можеше да говори, ала не с човешки говор… може би го правеше много по-добре от хората. Защото пудлито можеше да говори не само с думи, но и с чувства. То примамваше жертвите си чрез мислите, които им внушаваше, държеше ги в транст посредством сънища и илюзии, докато прережеше гърлата им. Можеше тихо да мърка докато човек заспи, да му пее приспивни песни и така да го доведе до самоубийствена вцепененост. Можеше да подлуди жертвата си с една-единствена периодически появяваща се мисъл, внушаваща възприятия, толкова ужасно и непознато, че съзнанието е свиваше дълбоко, навътре в себе си и оставаше така — силно стегнато, като пренавит часовник, който не иска да тръгне.
То отдавна трябваше да е напъпило, ала бе отложило този момент, изчаквайки деня, в който би могло да избяга, планирайки (както разбираше Джеймс сега) оставането си на Земята, което означаваше завладяването й. Беше планирало, и то добре, до този последен миг и нямаше да се смили над никого, който би искал да му попречи.
Джеймс протегна ръка надолу и докосна оръжието си. Той усети как челюстните му мускули неволно се напрягат и изведнъж бе изпълнен с такава лекота и твърдост, каквито не бе усещал преди. Джеймс запълзя по скалата, търсейки предпазливо вдлъбнатини за краката и ръцете си, като дишаше учестено и притискаше тялото си в камъка. Действаше бързо, уверено, безшумно, защото трябваше да достигне върха и да бъде там преди пудлито да усети, че имаше някой наоколо.
Пудлито щеше да е отпуснато и съсредоточено върху работата си, погълнато от пъпкуването за това многобройно семейство, което в идните дни щеше да започне своя мрачен и неумолим кръстоносен поход, за да превърне една чужда планета в безопасна за пудлитата… и единствено само за тях.
Тоест, ако пудлито бе тук, а не някъде другаде. Джеймс беше само човек, който се опитваше да мисли като пудли, но това не бе нито лесна, нито приятна работа, а и нямаше как да разбере дали е на прав път.
Ръката му се вкопчи в буца пръст и трева и той заби дълбоко пръстите си в рохкавата почва, издърпвайки тялото си нагоре, изминавайки последния метър скала и подавайки глава над рова.
Джеймс лежеше върху леко наклонената земя, нервно ослушвайки се за някаква опасност. Той обходи с поглед земята пред него, оглеждайки внимателно всяка педя от нея. Далечните лампи, осветяващи алеите в зоопарка, разсейваха пълния мрак, който го обгръщаше, докато се катереше нагоре по скалата. Обаче тук-там все още имаше тъмни места, които Джеймс трябваше да провери отблизо.
Сантиметър по сантиметър той напредваше пълзешком като преди всяко свое най-малко движение опипваше терена непосредствено пред себе си за по-голяма сигурност. Държеше оръжието си с желязната си десница, готов за мигновено действие, дебнеше за най-слабото движение и бе нащрек за всяка буца или неравност, която не беше камък, храст или трева.