Ерик Сийгъл
Лекари
Книга Първа
На Карън и Франческа
„Най-основният принцип в медицината е любовта.“
„Превърнали сме лекарите в богове и превъзнасяме тяхната божественост, като им предоставяме и телата, и душите си, без да споменавам земните ни блага.
И все пак, колкото и парадоксално да звучи, те са най-уязвимите човешки същества. Самоубийствата при тях са осем пъти повече от усреднената цифра за цялата страна. Процентът на наркоманите е сто пъти по-висок. И понеже им е до болка известно, че не могат да живеят така, както очакваме от тях, терзанията им са неимоверно големи. Напълно им съответства названието «ранени лечители».“
„… Всяка година седем класа студенти, завършващи медицински институти в Съединените щати, се отдават на наркомания, алкохолизъм или самоубийства.“
Пролог
С едно-единствено изключение те бяха бели. И с пет изключения — всичките мъже.
Някои бяха блестящо интелигентни, почти гениални. При други геният граничеше с лудост. Един бе изнасял рецитал на виолончело в Карнеги Хол, друг беше играл професионален баскетбол в продължение на година. Шестима бяха написали романи, два от които вече издадени. Един се оказа пропаднал свещеник. Друг идваше от трудово-възпитателно училище. Всички бяха изплашени до смърт.
В тази светла септемврийска сутрин на 1958-а ги бе събрал общият за тях статут на първокурсници в Харвардския медицински институт. Бяха дошли в зала Г да чуят приветственото обръщение на декана Къртни Холмс.
Чертите му бяха сякаш прерисувани от римска монета. А маниерите му създаваха впечатление за човек, роден със златен часовник и ланец вместо пъпна връв.
Не беше необходимо да призовава за тишина. Просто, се усмихна и слушателите притихнаха.
— Господа — започна той, — всички вие заедно ще се впуснете в едно славно пътешествие към пределите на медицинското познание, откъдето ще започнете собствени изследвания във все още неопознатите територии на страданието и болестта… Някой от вас в тази зала може би ще открие лек за левкемията, диабета, хроничната кожна еритематоза или смъртоносната хидроглава карцинома.
Той направи съвършено отмерена драматична пауза. После добави с блясък в светлосините си очи:
— А може би дори и за обикновената простуда.
Разнесе се одобрителен смях.
Среброкосият декан сведе глава, вероятно за да покаже, че дълбоко се е замислил. Студентите напрегнато чакаха.
Когато най-сетне вдигна поглед и заговори отново, гласът му беше по-мек, една октава по-нисък.
— Разрешете ми да завърша, като ви открия една тайна — толкова унизителна за мен да я произнеса, колкото и за вас да я чуете.
Той се обърна и написа нещо на черната дъска.
Две обикновени цифри — числото двайсет и шест.
Озадачено жужене изпълни залата.
Холмс изчака, докато тишината се възстанови, пое си дъх и впери поглед право в слисаната аудитория.
— Господа, настоявам да впишете това в паметта си: на света съществуват хиляди болести, но медицинската наука има опитно доказани лекове за двайсет и шест от тях. Останалото е… догадки.
И това беше всичко.
Със стегната войнишка стойка и гъвкавост на спортист той слезе от подиума и напусна залата.
Публиката беше твърде смаяна, за да аплодира.
Част I
1.
Барни Ливингстън беше първото момче в Бруклин, видяло Лора Кастелано гола.
В една лятна августовска сутрин той навърши пет години и както се разхождаше в задния двор, непознат глас го поздрави:
— Здрасти!
Барни погледна към съседната градина. През оградата надничаше русокосо момиченце горе-долу на неговата възраст. Бодна го носталгия по предишните наематели, сред които имаше един страхотен играч на пънч-бол2 на име Мъри. А доколкото беше разбрал, новите дори нямаха момче.
Затова Барни бе изненадан, когато, след като се представи, Лора предложи да играят на топка. Сви колебливо рамене в знак на съгласие и отиде да донесе своя Сполдийн3.