— Изобел сега щеше да бъде в първи клас — каза тя сериозно.
— Да — каза Барни.
— Да — отвърна като ехо Уорън.
Смъртта на едно дете никога не означава край. Защото то продължава да живее в съзнанието на родителите си. А болката от загубата се увеличава с всяка измината година — всеки последен рожден ден носи нови натрапчиви и мъчителни мисли. „Тя щеше да навърши десет другата седмица. В цирка много щеше да ѝ хареса…“
Така погледнато, Изобел въобще не беше напуснала семейството си. Болката от отсъствието ѝ беше постоянно присъствие.
Лора наблюдаваше с нарастващо безпокойство родителите си, които се отдалечаваха в различни духовни посоки и я оставяха в празно, лишено от любов пространство. Всеки от тях търсеше утеха в молитви — Инес за спасение, а Луис за забрава.
Бягството и преображението на Инес започнаха с четенето и препрочитането на мистичния поет Свети Йоан Кръстни, който успял да изкаже с думи неизразимото: „Vivo sin vivir en mi“ — аз живея без живот, „muero porgue no rfiuero“ — не умирайки, умирам.
Тя, която като млада революционерка се бе отрекла от църквата, загдето поддържаше фашистите на Франко, сега търсеше убежище на всеопрощаващия ѝ олтар. Само църквата можеше да даде обяснение, защо дъщеря ѝ е трябвало да умре. Местният свещеник не скъпеше доводите си, за да убеди Инес, че е сътворила грях и е била сполетяна от Божието наказание.
В известен смисъл Луис също търсеше Бога. Но за да му се противопостави и да излее яда си. „Как смееш да ми отнемаш дъщеричката?“ — крещеше той във въображението си. А нощем, когато миенето го освобождаваше от малкото му останали задръжки, викаше, колкото му глас държи, и размахваше стиснатия си юмрук в дива ярост срещу Всевишния.
Като лекар той винаги се бе чувствал самотен въпреки маската на увереност, която слагаше заради пациента си. Сега изпитваше усещането, че е корабокрушенец в един живот, лишен от смисъл. И болката от самотата можеше да бъде успокоена само с вечерната доза алкохол.
Дори в неделя, когато съпрузите Кастелано излизаха на разходка в парка, той — замислен, тя — мълчалива, те бяха събрани единствено в усамотението си. Лора с удоволствие се присъединяваше към Барни в литературните занимания, наскоро подхванати от Естел.
Всеки месец Естел избираше една книга, която да прочетат заедно на глас и да обсъдят в неделя след закуска. „Илиадата“ заемаше достойно място наравно с шедьоври като „Последният мохикан“ и бардове като Уолт Уитман — който също е живял в Бруклин!
Харълд седеше и слушаше, без да продума, като от време на време кимваше в знак на одобрение, когато Барни или Лора правеха по някоя остроумна забележка. Уорън беше още малък и не му разрешаваха да играе самичък навън баскетбол. Но скоро започна да ревнува и настоя да му позволят поне да стои при тях.
Животът в 148-о училище течеше спокойно. Барни и Лора учеха уроците си заедно, така че никой не се изненада от почти еднаквите им оценки. Във всеки случай и двамата не изпъкваха с примерно поведение. Дори веднъж разтревожената им учителка, мис Айнхорн, беше принудена да изпрати писмо до родителите им и да се оплаче колко непослушни са на игрището и как непрекъснато си шушукат по време на час. На Лора веднъж ѝ издърпаха ушите, понеже беше наплюла Хърби Кац.
Барни беше тарторът на класа. Той бе роден лидер. Лора страхотно ревнуваше, че не ѝ позволяват да участва в баскетболните мачове през междучасието, макар Барни да се застъпваше за нея. Нравите по онова време налагаха момичетата да играят само с момичета. По-голямата беда бе там, че много малко момичета я даряваха с приятелството си, защото беше слабичка, недодялана и прекалено висока. За нещастие на Барни (и на нея самата) тя беше най-висока от всички в класа. Бе надхвърлила метър и петдесет преди него, бе стигнала метър петдесет и два и продължаваше да расте.
Миговете на утеха бяха редки, но някои от тях бе запомнила завинаги. Например епизодът, който по-късно наричаха „На игрището по пладне“.
Всъщност това се случи около четири следобед една студена ноемврийска неделя. Уорън, Барни и Лора си тръгнаха по-рано от киното — беше им писнало от Морийн О’Хара и съжаляваха, че Ерол Флин не се появява по-често. Когато минаха през училищния двор, два отбора от по три момчета играеха баскетбол. След като размениха погледи набързо, Барни отправи обичайното предизвикателство.
— Ще играем трети отбор.
Един от играчите възрази:
— Да, ама сте само двама.
Барни посочи съотборниците си и преброи: