На всичко отгоре тези му убеждения не спечелиха симпатията на по-патриотичните жители на Бруклин, тъй като Кастро бе иззел американските захарни фабрики. „I viva el pueblo cubano“54 далеч не беше на устата на всички.
Съседите започнаха да се оплакват. Един-двама даже помолиха Естел да се намеси от името на общината и да отрезви Луис или поне да го накара да млъкне.
Всеотдайният някога лекар западаше все повече. Глобиха го за шофиране в пияно състояние. Следващият подобен инцидент вероятно - щеше да му струва шофьорската книжка. Или дори разрешителното да практикува.
— Не можеш ли да му помогнеш някак? — попита Естел приятелката си.
Инес кимна:
— Моля се — промълви тя. — Моля се на Дева Мария да го избави от страданията му.
— Дали не може някой, ъ-ъ, по-близък човек да поговори с него?
— Отец Франциско Хавиер също се опита да ходатайства.
— Искаш да кажеш, че си успяла да закараш Луис на църква?
— Не, поканих отеца вкъщи миналата неделя следобед.
— И?
— Ay! No me pregunta55. Луис побесня, разкрещя се на отеца, започна да ругае църквата и всички испански епископи, обединени около Франко. Отецът не остана даже за чай.
„Никак не се учудвам“, помисли си Естел. Внезапно Инес потъна в молитва. И Естел остана сама с мислите си. Защо Лора не помогне? Как може да пренебрегва семейството си, когато то се нуждае от нея?
Тя подхвана темата по време на закуска следващата сутрин.
— Струва ми се, че Лора бяга от отговорност.
— Тя се опита да помогне, мамо. Наистина се опита. Но на последния им разговор Луис ѝ каза нещо непростимо.
— Какво? — запита Уорън.
— Освен всичко друго изкрещя ѝ: „Не ме поучавай, да не би да си ми син случайно.“
На масата внезапно се възцари тишина, после Естел въздъхна:
— Горкото момиче.
— Ама че кофти удар — съгласи се Уорън. — И двамата ѝ родители са живи, а тя е сама. Басирам се, че от отчаяние ще вземе да се омъжи за тоя Палмър не знам кой си.
— Няма нужда да затаяваш дъх — предупреди го Барни. — Палмър отива в армията и двамата са решили да прекъснат за известно време връзката си.
Естел се удиви:
— Какво ли ще стане с нея?
„И аз това се чудя“, помисли си Барни.
В шест часа през една мъглива августовска утрин Лора придружи Палмър до наборния пункт на бостънската военна база.
— Ще ти пиша, Лора. Моля те, пращай от време на време някоя картичка, колкото да кажеш, че си взела някой изпит.
— Хайде, хайде, знаеш, че ще ти пиша. Но ти сигурен ли си, че искаш да осъществиш плановете си за Школата за запасни офицери? Защо ти е да оставаш по-дълго в униформа?
— Лора, ако ще те изгубя, допълнителното време е без значение. Поне ще мога да удавя мъката си в Офицерския клуб.
— Няма да ме изгубиш, Палмър. Никъде няма да ходя.
— Е, добре, обещавам да ти бъда верен.
— Моля те, не се излагай. Не искам да бъдеш монах. Няма да е нормално.
От това Палмър тъжно заключи, че тя смята да води активен обществен живот в негово отсъствие.
— Само помни, Лора, никога няма да намериш мъж, който да ти е толкова предан като мен.
Когато подкара към института (вечно щедрият Палмър ѝ подари поршето си), Лора си помисли: „Сигурно е прав. Никой друг няма да ме обича така безрезервно както добрият Палмър.“
Уаймън беше вече в лабораторията и кълвеше на древна пишеща машина. Под очите си имаше тъмни кръгове.
— Добро утро, Лора, как си?
— Леле, поради що сте почти любезен днес, доктор Франкенщайн?
— Хм, странно, че ме питаш — рече Питър Велики и се надвеси над машината. — Днешният ден е забележително събитие в историята на медицината.
— Само не ми казвай, че напускаш професията.
Той пренебрегна хапливата ѝ забележка:
— Мис Кастелано, днешният ден бележи официалното приемане на изследователските ми открития. Цяла нощ съм стоял да завърша доклада си.
— Толкова ли си сигурен, че ще го отпечатат?
Уаймън се ухили.
— Скъпа моя, професор Пфайфър е редакторът.
Но през следващите няколко седмици тя откри, че хвалбата на Питър относно авторството му не е съвсем точна. Общоприета практика беше изследователските трудове от всяка лаборатория да носят името на старшия учен. Статията на Питър щеше да излезе като труд първо на Майкъл Пфайфър, после — на Кейт Макдоналд, главния асистент от миналата година, и чак накрая — на гениалния Уаймън. И пак извади късмет, тъй като понякога подобни статии излизат с повече от 5–6 автори.
Американското правителство отпусна изключително щедри суми за работата на Пфайфър и той нае девет асистенти на пълен работен ден, в резултат на което „неговата“ продукция беше внушителна. Дори името на Лора се появи в една от статиите. Макар да се бе отнесла с пренебрежение към възторга на Уаймън от прощъпалника му в печата, самата тя, когато дойде нейният ред, почувства същата еуфория и закопня да я сподели с някого. Мина ѝ дори атавистичната мисъл да позвъни на родителите си, но мигновено я потисна. Кой, по дяволите, го е грижа за мнението на баща алкохолик.