Но знаеше, че Барни ще се зарадва. И беше права.
— Това е само началото, чакат те още хиляди — приветства я той по телефона. — И дано кретенът Уаймън получи язва, като разбере.
„Господи, колко добре ме познава — помисли си тя, когато затвори. — Нищо на тоя свят не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да бия Питър Уаймън. И ще го направя!“
Сет Лазаръс слезе от напечения автобус и се озова под жаркото слънце. През лятото дори в седем и половина сутринта Чикаго беше нетърпим.
За щастие имаше да извърви само стотина крачки до вратите на болницата, където в лабораторията по патология се поддържаше изключително ниска температура, за да не се разлагат „пациентите“ — както настояваше да ги наричат настойникът му професор Томас Матюс. („Когато приключим и ги пратим на погребално то бюро, тогава можеш да ги наричаш трупове“.)
Това беше третото лято на Сет в „дома на смъртта“, както го наричаха някои от лекарите. Тук той именно се научи да борави умело със скалпел, да извършва ресекция на тъкан за изследване, да уважава човешкото тяло — живо или мъртво.
Още през второто лято професор Матюс му възложи да прави разрези — първата обща преценка на човешките органи — и дори да определя евентуалната причина за смъртта. Докторът, разбира се, се произнасяше за окончателната диагноза, но в повечето случаи Сет улучваше правилния отговор.
Атмосферата в патологията се различаваше напълно от тази в часовете по анатомия. Тук говореха с полушепот — снишаваха глас от уважение към мъртвите. За разлика от университетската лаборатория, където цареше пълен хаос, а студентите подхвърляха неприлични шеги, за да овладеят смущението, неопитността и страха си.
Сет се чувстваше удобно тук, но през почивките зяпаше през прозореца жените, които минаваха по оживените улици, и се чудеше дали изборът му да прекарва времето си с безжизнените тела върху масите не го определя като „смахнат“.
В университета си имаше оправдание. Вземаше четири пълни години за три, толкова голямо беше нетърпението му да стане лекар. Разбираемо беше, че не отделя време за развлечения.
Но и никога не бе имал истински приятели — нито от единия, нито от другия пол. Колегите му го търсеха единствено по време на сесия, когато изпълваха стаята му и го молеха да обясни сложната материя.
През последните две лета само наблюдаваше със залепен за стъклото нос всичко онова, към което желаеше да се присъедини, но нямаше чувството, че му се полага.
Затова ли бе избрал патологията? За да не му се налага да съобщава на близките, че не може да облекчи страданията на скъпия им човек?
Една юлска утрин шефът попита Сет дали ще обядва в стола:
— Ако ще ходиш, вземи ми, моля те, един брой „Трибюн“ от павилиона. На спортната страница има статия за дванайсетгодишния ми син. Той е ас в Младежката бейзболна лига. Вчера изиграл третата си успешна игра.
— О, честито — отвърна Сет и добави бързо: — Само един брой ли, сър?
Възрастният човек се усмихна благо:
— Сет, колко пъти трябва да ти повтарям да ме наричаш Том — да не си разносвач тук? И да, един брой ще е достатъчен. Жена ми сигурно е взела цяла дузина.
— Добре. Благодаря, ъ-ъ, Том.
По пладне асансьорът бе препълнен със сестри, копнеещи за обяд, и лекари, копнеещи за тях.
Сет слезе на партера, отиде до павилиона, купи вестника и тъкмо започна да прелиства един брой на „Ню Йоркър“, забеляза да минават група хубавички сестри.
Една от триото се обърна към него и извика: „О, боже!“ Усмихна се и нещо повече, извика неговото име:
— Сет, Сет Лазаръс — не мога да повярвам. Ти ли си, наистина? Ей, представяте ли си, това е момчето, за което ви говорех — обърна се тя към приятелките си. — Завърши нашата гимназия за три години и вижте — вече е лекар!
Едва сега Сет се усети, че не е свалил бялата лабораторна престилка, а на ревера ѝ беше закачена пластмасова табелка с подлъгващото „д-р Лазаръс“.
— О, господи, не мога да повярвам, че това наистина си ти, Сет — продължаваше да бръщолеви момичето. — Обзалагам се, че не ме помниш. Пък и от къде на къде ще ме помниш? Карах за втори път курса по основи на химията, за да постъпя в училището за медицински сестри, а ти помагаше на всички, на мен най-вече, в лабораторните опити. И виж — наистина станах сестра.