Сет не беше свикнал на такова внимание. Той онемя, но не ослепя. Вгледа се бързо в табелката с нейното име. И събра цялото си умение за първата си стъпка на кавалер:
— Е, как ще забравя Джуди Гордън, момичето със сублимиращия поглед.
Трите сестри се закискаха.
— Какво значи това? — попита едната.
— Ами това всъщност е химичен термин. Означава, че се изпарявам под погледа ѝ — отвърна Сет, смутен от непреднамерено надутото си изказване. Джуди се усмихна;
— Поласкана съм, че ме помниш, Сет. Междувременно запознай се с приятелките ми Лилиан и Меги.
— Много ми е приятно. В кое отделение работите?
— Голямото „Р“ — отвърна Джуди мрачно.
— В раковото сигурно е тежко — кимна Сет. — Предполагам, че малко пациенти си отиват през вратата, през която са влезли.
— Така е — съгласи се тя. — Понякога е много потискащо. Сестрите на нашия етаж се сменят непрекъснато. Ами ти, Сет?
— Аз съм в лабораторията по патология. И между другото, не съм лекар още. Тук съм само за лятото.
През целия диалог Сет напрягаше безумно мозъчния си апарат. Това беше неговият шанс и не биваше да го пропуска.
— На обяд ли отивате? — попита той.
— Не, току-що свършихме — отвърна Джуди разочаровано. — Трябва да се връщаме след минута. Но може да се видим друг път.
— Утре на обед?
— Чудесно — усмихна се Джуди Гордън.
Трите се запътиха към асансьора и тя извика:
— Ще те чакам пред павилиона за вестници около дванадесет и петнадесет. Става ли?
Той махна с ръка за потвърждение. В следващия миг асансьорът ги погълна.
За момент Сет остана онемял. Не само че си спомняше Джуди, но и навремето я харесваше. Само че никога не му стигна смелост да си отвори устата и да я покани на среща.
Както обикновено Сет изчака да премине най-усиленият трафик и тогава тръгна към къщи. В седем и половина се качи в рейс, в който беше сравнително прохладно и имаше място да седне и да чете.
Когато слезе, слънцето вече клонеше на запад и в ранната вечер меките му лъчи галеха поляните и цветните лехи около къщите в скромния краен квартал. Сет познаваше всички съседи по име още от гимназиалните си дни, когато разнасяше вестници. Още помнеше кои домове са щедри и къде точно са стиснатите Скруджовци.
Стигна търговската част, където се намираше магазинът за месо и бакалски стоки на семейство Лазаръс, построен още в 1930 г. Когато мина край витрината, Сет видя, че баща му реже сирене на мисис Шрейбер, и им махна и на двамата. След това заобиколи и отвори вратата отзад на магазина, през която се отиваше до апартамента им на горния етаж.
Майка му го посрещна топло:
— Здравей, скъпи. Какво ново днес?
— Мамо — оплака се той с въздишка, тъй като всеки ден повтаряха все същата песен, — нищо ново не се случва в моята работа. В патологията всички пациенти са мъртви.
— Знам, знам, но може пък да си открил някой нов лек за смъртта. Защо не?
Той се усмихна:
— Ти ще си първата, на която ще кажа. Имам ли време за един душ преди вечеря?
Роузи кимна и се върна в кухнята.
Макар че през лятото водата често намаляваше, дългите горещи душове бяха професионална необходимост за Сет. Дрехите и кожата му се пропиваха от миризмата на смърт и всяка вечер, когато се прибереше от болницата, той се търкаше усилено под водата.
В девет Нат Лазаръс затвори магазина и след пет минути семейството насяда около масата.
— Е, момчето ми, какво ново днес?
— Открих лекарство срещу рака — отвърна Сет е безизразно лице.
— Хубаво — промърмори баща му, чието внимание беше погълнато от колонката с резултатите от последните бейзболни мачове. — Казвам ви, да могат само нашите да вземат друг начален хвърляч, и купата ни е в кърпа вързана.
Окрилен от обедното си преживяване, Сет добави добродушно:
— Открих и лекарство за порок на сърцето, а утре смятам да изобретя нещо, което ще затрие завинаги хремата.
Нат остави веднага вестника.
— Хремата ли казваш? На път си да откриеш лек за хремата?
— Как така точно това те кара да скочиш, а лекарството ми за рака даже не те трогна?
— Синко, ти не си търговец и не живееш на тоя свят.
Имаш ли представа, колко безполезни змийски мехлеми продавам по цяла зима? Ако наистина си надушил нещо, което да свърши работа, ще го патентоваме и ще си отворим монетен двор — обясни мъдро баща му.
— Съжалявам, татко, пошегувах се. Хремата е последното препятствие. Като Луната за астрофизиците. Никога няма да допрем до нея, докато сме живи.
Нат го погледна и се подсмихна.
— Сет, я кажи истината на баща си. Кой кого избудалка, а?
— И двамата пощурявате с вечните си вариететни шеги — отсече мисис Лазаръс. — Кой иска второ?