Нагъваха сладоледения кейк на Роузи (домашно приготвен, не от магазина), когато Сет подхвърли нехайно:
— Всъщност днес наистина се случи нещо ново. Срещнах една бивша съученичка от гимназията.
Роузи наостри мигновено уши:
— Ами! Познаваме ли я?
— Джуди Гордън. Медицинска сестра в раковото от деление.
Нат хвърли дяволит поглед на сина си:
— Сет, само внимавай да не забременее!
— Моля ви. Ще съм ви благодарна, ако не говорите такива приказки пред мен — оплака се Роузи.
— Извинете ме, мадам Кралице Елизабет, но мога ли да ви припомня, че, ако не бяхте забременели от мен, Сет нямаше да го има? — и съпругът ѝ се обърна за потвърждение, към сина си: — Прав ли съм, докторе?
— Да, сър — отвърна Сет професионално. — Мама е, както се изразяват лекарите, мултипарозпа.
— Мога ли да попитам какво ще рече това на нормален език?
— Че си раждала повече от един път, мамо.
Внезапно се възцари тишина. Мъртва тишина. Сет бе припомнил болезнено на родителите си и най-вече на себе си за Хауи.
Хауи беше започнал живота си като по-големия брат на Сет, но не бе пораснал, макар че все още беше жив. Преди много години, докато пътувал на предната седалка в скута на майка си, станала катастрофа. Както шофирал, Нат ударил внезапно спирачки, за да не блъсне едно изскочило измежду две коли дете. И Хауи се озовал притиснат към металната броня под тялото на майка си.
Хауи бе претърпял толкова тежко черепно увреждане, че, макар и да растеше, едва се научи да поглъща храна и да се изправя в леглото сам. Понякога разпознаваше родителите си, а друг път — не. (Кой можеше да каже? Хауи се усмихваше по цял ден.)
Най-накрая трябваше да го отделят в болница. Него, Хауи, когото се насилваха да посещават два-три пъти в месеца, за да не би да го забравят и да повярват, че могат отново да заживеят без сянката на страданието му. (Дали въобще страдаше? Нямаше как да го попитат.)
Хауи — вечен извор на вина, безнадеждно осакатен и същевременно гротескно едър, потънал в самотното си съществуване. Не умираше, макар и да не живееше истински.
Привършиха вечерята и докато Сет помагаше на Роузи да раздигне масата, Нат включи телевизора. За щастие предаваха бейзбол — успокоителното средство срещу вечно терзаещата болка от злощастието на Хауи.
В кухнята, докато Роузи миеше, а Сет подсушаваше съдовете, той попита:
— Как е Хауи, между другото?
— Как ли? Ама че въпрос. Как може да е? Може би, като станеш лекар ще откриеш нещо, което да изцерява увреден мозък.
Този път тя не се шегуваше. Сет знаеше, че майка му живее постоянно с надеждата, че след време някъде лекарите ще изобретят някакво чудо и ще върнат на семейството загубения, но жив син. Междувременно, колкото и да се стараеше, не можеше да обсипе Сет с любов. Защото той не беше Хауи.
Сет можеше да върви и да говори, да се облича и да се храни сам, а Хауи се нуждаеше от помощ във всичко.
Когато свършиха в кухнята, Сет излезе да се поразходи и да проясни мислите си, за да допише статията, която бе донесъл от болницата. Когато се прибра, майка му бе затворила вече вратата на спалнята, а Нат се присмиваше високо на един нескопосан играч от „Къбс“, който бе изпуснал двойно подаване.
Сет видя, че баща му се е отдал блажено на четиридесет и два сантиметровия черно-бял опиат, и реши да не го безпокои. Вместо това се качи в стаята, която в детството беше неговото собствено владение и царство, а сега бе превърната в лаборатория. Включи флуоресцентното осветление над бюрото и потъна в хорските патологии. Това беше неговото средство да забрави Хауи.
— Бих препоръчала салата от риба тон или от пиле — посъветва го Джуди. — Почти не се различават по вкус и подозирам, че наистина са едно и също.
— Защо не поръчаме по една от двете и после да сравним — предложи Сет.
Тя кимна и махна на една сервитьорка да вземе поръчката им.
— И тъй, май доста имаме да наваксваме.
— Сигурно.
Спомняха си минали случки и се шегуваха през цялото време, докато ядяха неразличимите салати. В нейно присъствие той се отпускаше може би защото Джуди беше много спокойна, самоуверена и общителна.
За десерт той си поръча шоколадов сладолед, а тя желе. („Трябва да внимавам, сезонът на банските е все пак.“)
Странно, но Сет не можа да нарисува във въображението си образа на Джуди в оскъден бански костюм, но благодарение на знанията си по анатомия можа да си я представи гола — и това все пак беше постижение.
— У вас ли живееш още? — попита тя, докато допиваха кафето.
— Да. Май не съм много в крак с времето. Живея още с майка си и баща си, но съм тук само за лятото.