— Нямам буферин. Екседрин става ли?
— В никакъв случай — отсече Барни. — Непременно буферин. Аптеката на „Чарлс стрийт“ работи до късно. Отскочи дотам и вземи голям флакон. Ще мина да те видя около единайсет. Става ли?
Ланс преливаше от благодарност:
— Ливингстън, ако умра, ще завещая всичките си земни богатства на теб. А ако оживея, ще ти подаря една от колите си.
И тъй, колегата му хукна по коридора, а Барни се прибра в стаята и затвори вратата.
— Извинявай, Сюзи, но Ланс имаше малък проблем със здравето и трябваше да му помогна.
— И той идва при теб? — възкликна тя с нотка на благоговение. — Сигурно си много мъдър. Баща ми също…
— Благодаря за комплимента — прекъсна я Барни. — Но истината е, че четох за болестта на Ланс това лято. Казва се нозофобия.
— Никога не съм чувала за нея — рече Сюзи, а възхищението ѝ̀ от далновидността на Барни нарасна.
— Разпространена е сред студенти по медицина. Нозофобия буквално означава страх от болести. Причинява се от зубрене на наръчника на Мърк, в който са описани всички възможни редки заболявания на земята. Тази година нозофобията малко или много ще ни засегне до един. Всъщност напоследък нещо ме наболява гръдният кош, та сигурно проявявам признаци на силикотуберкулоза.
Той сви рамене и продължи:
— Епидемията е обхванала целия курс и най-удивителното е, че няма двама души с еднакви оплаквания. Лора например смята, че има ендометриома, което показва, че е по-умна от Ланс, защото заболяването ѝ е доброкачествено и се лекува чрез оперативна намеса. Всъщност от тая нозомания всички сме се превърнали в хипохондрици. Единственият, чиято болест е по-вероятна, е Бенет. Той смята, че има заболяването на Албърт — възпаление на свързващата тъкан между ахилесовото сухожилие и петата. Като се има предвид, че все още накуцва от приятелския мач с адвокатите, нищо чудно наистина да е болен. Във всеки случай, ако до края на седмицата не спра да кашлям, ще се наложи да си направя рентгенова снимка на дробовете.
Сюзън само се усмихна.
— Лора, трябва да ми помогнеш. Ти си ми единствената приятелка.
Тя вдигна поглед от бюрото и видя, че до вратата стои Грети, необичайно разчорлена, а в очите ѝ се четеше ужас.
— Какво има? Какво се е случило?
— Лора — повтори тя жаловито. — Ще се наложи да ми отрежат гърдата.
— Но, Грети, това е ужасно! Кога откри тумора?
— Преди малко, докато се къпех. О, Лора, това е като сбъднал се кошмар!
— Недей прибързва с изводите, Грети. Всички от време на време откриваме някоя малка бучка, която почти винаги се оказва доброкачествена.
Грети обаче седна на леглото и продължи да се вайка:
— Божичко, божичко! Кой мъж ще погледне момиче само с една цица. В крайна сметка, Лора, да погледнем истината в очите — какво съм аз, ако не тяло?
— Слушай, Грети, защо не отидеш на лекар още утре сутринта? Ако искаш, ще дойда с теб.
— Не мога. Имам много важно лабораторно.
— По-важно и от злокачествен тумор?
— Е, както ти самата каза, може, да е доброкачествен. Ще поизчакам да видя как ще се развие.
Лора побесня. Нима тази егоистична хлапачка с големи цици не разбираше, че говори с някой, който страда от сериозно възпаление на яйчниците? „Поне не ходя да досаждам на всички по етажа и единственият човек, с когото съм споделила, е Барни. Той знае какво да прави, в случай че не преживея операцията.“
Налудничавото фантазиране не се ограничаваше в района на Вандербилт Хол.
Напротив, може би с най-голяма сила вилнееше в дома на семейство Дуайър, където болестта на Ханк, съчетана с естествената родителска загриженост, водеше до състояние на нощна полуда.
Щом чуеше някоя от близначките да проплаче, да се изкашля или да кихне, той скачаше от леглото с фенерче и наръчник по детски болести в ръка, опасявайки се от най-лошото. А в редките случаи, когато се възцаряваше тишина, положението беше дори по-трагично, защото тогава Ханк не се съмняваше, че близначките лежат мъртви в креватчето, и се втурваше в стаята им с малък кислороден апарат. В почивките между занятията звънеше вкъщи, за да се увери, че Черил е проверила зенитния им рефлекс.
Когато най-сетне масовата истерия утихна, студентите си извадиха полезен урок. За нещастие този урок след години щеше да им навреди. Защото те, чието основно обучение се състоеше в откриването и разпознаването на симптомите на болестите у другите, бяха затъпили способността си да забелязват собствените си заболявания.
А и един истински лекар никога не прибягва до помощта на колега. Защото болезнено осъзнава колко много въобще се знае за лечението на болестите.