— Един, двама, трима.
— Стига бе, дребен, ние не играем с момичета.
— Тя не е обикновено момиче.
— Прав си, равна е като дъска отпред! Обаче все тая, нали носи пола.
— Искаш ли да ти разбия мутрата, приятел? — запита Лора заплашително.
— Що не ходиш да си сръбнеш млекцето, малката!
В същата минута Барни удари грубияна и го събори на земята, като му изви ръката зад гърба.
— Оуу, чакай бе, спри! — замоли той. — Готово, готово, почвайте като трети отбор.
Не загубиха нито една игра. Когато триото вече крачеше към къщи, Барни потупа Лора братски по гърба.
— Страшна си, Кастелано. Натрихме им носовете.
— Вярно — допълни Уорън гордо.
Но Лора не отговори. Мисълта ѝ непрекъснато се връщаше към онези болезнени думи: „Равна е като дъска отпред.“
Стана почти като с магия. В последните седмици преди дванайсетия рожден ден на Лора някаква вълшебница вероятно бе дошла през нощта, за да напръска спалнята ѝ с невидими стимулатори за тялото. Гърдите ѝ растяха! Определено, с абсолютна сигурност растяха. Всичко в света изведнъж си дойде на мястото.
Луис го забеляза и вътрешно се усмихна. А Инес едва се удържа да не извика.
Барни Ливингстън също забеляза и подхвърли нехайно:
— Абе, Кастелано, ти си имала цици!
Но Барни също растеше и доказателство беше мъхът по лицето му, който той наричаше „брада“.
Естел осъзна, че е дошло време Харълд да обясни на големия си син „нещата от живота“.
У Харълд се смесваха страх и гордост, щом си спомнеше встъпителната лекция на баща си преди три десетилетия. Тя буквално засягаше само птиците и пчелите и не достигаше по-високите стъпала във филогенезиса. Но сега той щеше да го направи, както трябва.
И така, няколко дни по-късно, когато Барни се върна от училище, баща му го извика в кабинета си.
— Сине, искам да разговарям с теб по един сериозен въпрос — започна той.
Беше планирал внимателно едно цицероновско встъпление, завъртяно около Ноевия ковчег, а заключителната част изтъкваше функциите на женските и мъжките индивиди в човешкия род. Но макар да беше опитен педагог, Харълд просто не можа да доведе разговора до начина на размножаване при бозайниците.
Отчаян, той най-накрая извади една малка книжка, „Как си се родил“, и я подаде на Барни, който я показа на Лора късно вечерта.
— Господи, каква тъпотия! — възкликна тя, бързо прелиствайки страниците. — Баща ти не можа ли просто да ти обясни как се правят бебета? Както и да е, и без това си го знаеш отдавна.
— Но пък не знам много други неща.
— Например?
Барни се поколеба. Това беше един от редките моменти, когато осъзнаваше, че двамата с Лора са от различен пол.
Те порастваха.
3.
Двамата завършиха основното училище през 1950 г., когато отборът на „Янкис“ отново спечели световния шампионат, Северна Корея нахлу в Южна, а по магазините пуснаха антихистамини — срещу простуда (така казваха всички освен лекарите).
Това беше лятото, когато Лора стана красива.
Сякаш за една нощ остротата на раменете ѝ изчезна, като че някой свръхестествен Роден ги бе заоблил, докато е спяла. Едновременно с това скулите ѝ се очертаха по-добре. А момчешката ѝ походка придоби гъвкавост и, грация. И макар че всичко си дойде на мястото, тя си остана слаба както досега. Дори Харълд Ливингстън, който рядко вдигаше глава от книгите, веднъж по време на вечеря отбеляза:
— Лора е станала толкова… знам ли… предполагам, източена е думата.
— А аз? — с нотка на възмущение откликна Барни.
— Какво искаш да кажеш, сине? — запита Харълд.
— Не си ли забелязал, че вече съм по-висок от Лора?
Баща му се замисли за момент.
— Да, май наистина си по-висок.
Гимназията в Мидууд беше построена със същите червени тухли в неоджорджиански стил и със същата кула като зданието на Бруклин Колидж, което се намираше в съседство.
На стената на внушителното мраморно фоайе бе изписано мотото на училището:
— Господи, ама това наистина вдъхновява, а, Барни? — възкликна Лора, докато двамата разглеждаха със страхопочитание издълбаните по стената думи.
— Е, поне на ръст се надявам да порасна, преди да дойде време за баскетболните тренировки.
Лора изпъкваше сред съученичките си със страхотната си фигура и с красотата си. Много скоро момчетата от всички курсове — някои от тях първокласни спортисти и местни лидери — се надпреварваха по стълбите само и само да застанат на пътя на Лора и да я помолят за среща.
Бяха опияняващи дни. Изведнъж мъжете я откриха — по-точно, момчетата. И упоритото им внимание ѝ помагаше да забрави, че някога е била срам за пола си. („Не само че съм грозна — бе доверила тя веднъж на Барни, — ами и съм толкова висока, че целият свят може да ме види.“)