Веднъж Бен помагаше на Хана да раздигне масата в кухнята.
Когато тя нави ръкавите си, за да измие съдовете, той видя татуировката на ръката ѝ.
— Какво е това? — попита той простодушно.
— Просто един номер — Хана опита да отклони темата.
— За какво ти е този номер? — упорстваше младият Бен.
— Да речем, че така нацистите ни държаха под отчет.
— Това е ужасно! Защо не отидеш на лекар да ти го махнат?
— Не, миличък — Хана се насили да се усмихне. — Аз оцелях и винаги ще го пазя. Това е щастливото ми число.
Сет Лазаръс взе цели три дни отпуск и замина за далечния Чикаго.
Реши, че се справя добре по всички предмети и може да си позволи да жертва няколко стотни от успеха си, за да посети Джуди. Възнамеряваха да прекарат възможно повече време сами, като същевременно вечерят и в двете семейства.
Мистър и мисис Лазаръс бяха на различно мнение:
— Безспорно е хубавица — заяви Нат. — Кой би си помислил, че нашият малък Сет ще доведе вкъщи Рита Хейуърт?
Роузи не беше толкова ентусиазирана:
— Наистина ли мислиш, че е за него, Нат? Той е толкова стеснителен, а тя е… дръзка. Не видя ли как държи ръката на Сет? Пред очите на собствената му майка го хваща за ръка. Струва ми се, че това момиче е твърде лекомислено за него.
— Той е на двайсет и една години, Роузи. Ще става лекар. Остави го да се вслуша в сърцето си със собствения си стетоскоп.
— Не си съгласен с мен, така ли?
— Кога не съм се съгласявал с теб?
— Винаги си се съгласявал.
— Е, тогава случаят е изключителен, защото определено съм на различно мнение.
Семейството на Джуди беше значително по-единодушно. След като прецени кавалера на дъщеря си, Саймън Гордън се произнесе с професионална метафора:
— Той е двайсет и четири каратов. Абсолютно.
— Джуди казва, че всички в болницата го смятат за гений — добави гордо мисис Гордън. — Какъв прекрасен зет!
— Ей, почакай малко, още не ѝ е предложил.
— По този въпрос не се притеснявай. Ако той не предложи, тя ще го направи.
Сет и Джуди прекараха дълго време прегърнати страстно пред магазина на семейство Лазаръс.
— Запазих стая в „Сонеста“ за утре. Все още не си се отказала, нали? — прошепна Сет.
Джуди отговори също шепнешком:
— Иска ми се да беше и тази вечер. Защо не заминем още сутринта, да използваме възможността докрай?
— Чудесно. Ще кажа на нашите, че се налага да летя с по-ранен самолет.
— Много ранен, Сет. Моля те.
В девет сутринта на следващия ден тя вече го очакваше лъчезарно усмихната. Сет прибра малкия си куфар в багажника на колата ѝ. Махнаха за довиждане на родителите му и отпътуваха към летище О’Хеър.
Часът беше необичаен дори за режима на туристическите хотели. На рецепцията ги посрещнаха с извинение:
— Доктор и мисис А. Швайцер…? Да, имаме резервациите ви, но ви очаквахме чак следобед.
— Самолетът му кацна по-рано — побърза да обясни Джуди. — Попътни ветрове.
Администраторът, научил се през дългогодишната си практика да контролира лицевите си мускули, само каза:
— Аха. Тогава, ако нямате нищо против да почакате, момичетата чистят в момента стая 209.
— Чудесно — рече Сет, като придаде на гласа си плътно басово звучене (почувства някак, че на един доктор, кандидат за Нобелова награда, му приляга да говори с по-дебел глас). — Ако не възразявате, ще качим веднага багажа си.
Застанаха пред отворената врата на стаята и загледаха с нетърпение как две камериерки сменят мудно чаршафите на леглата.
— Ей сегичка свършваме — рече едната и се ухили многозначително. — Младоженци ли сте?
— Личи ли ни? — попита Сет стеснително.
— Винаги отгатвам — отвърна камериерката с неприкрит намек. — Пристигнат ли туристи, които нямат изморен вид след полета, значи са на сватбено пътешествие. Е, почти свършихме. Само не забравяйте да сложите на вратата табелка „Не ни безпокойте“.
Сет се чувстваше малко неспокоен, но не и уплашен. Беше признал на Джуди, че е девствен, а тя също толкова, открито бе споделила за „опита си“. Младият стажант-лекар, с който ходела миналата година, я убедил във вечната си любов. Връзката им продължила, докато работел в болницата, а когато заминал за Тексас, изпратил оттам „обяснително“ писмо.
— Не се тревожи — прошепна Джуди на Сет. — Всичко ще стане естествено.
— Не се тревожа. Освен това съм чел „Любов без страх“.
— Откровено казано, Сет, никоя книга не може да опише красотата на преживяването.
— Толкова хубаво ли беше с приятеля ти?
Тя поклати глава:
— Не, скъпи. Но зная, че с теб ще бъде прекрасно.
Обядваха в кафенето на хотела. Сет унищожи два сандвича и огромен резен лимонов сладкиш.