Към средата на обяда той придоби замислен вид.
— Тревожи ли те нещо? — попита Джуди.
Той кимна:
— Искаш ли да излезем малко с колата, Джуди?
— Разбира се. Къде?
— Ще видиш, когато пристигнем.
Качиха се в колата, Сет извади от джоба на сакото си карта и започна да насочва Джуди на запад. След около половин час излязоха на тесен селски кръстопът.
— Сет, това място е абсолютно затънтено. Защо си толкова тайнствен?
— Искам да видиш един човек, Джуди — отвърна той със странна нотка на тъга. — Брат ми.
— Никога не съм знаела, че имаш…
— Да — пресече я той. — Старая се да не мисля за него.
Тя продължи да кара според указанията му, а недоумението ѝ прерасна в мрачно предчувствие.
Най-накрая Сет ѝ посочи да завие вдясно и каза:
— Ако ще бъдем близки, трябва да научиш всичко за семейството ми.
Паркираха колата в двора на детския дом „Свети Йосиф“ и там ги посрещна румена монахиня към шейсетте.
— Честита Коледа, Сет — поздрави тя топло. — Зная, че бързаш да видиш Хауи, затова ще ви заведа веднага.
Тръгнаха по един коридор на няколко крачки след монахинята. Когато заизкачваха широка каменна стълба, безпокойството на Джуди нарасна.
— Сет — прошепна тя. — Какво му има?
— Ще видиш — отвърна той тихо.
Сестрата посочи една врата:
— Сигурна съм, че ще ви се зарадва — и добави, като се отдалечаваше: — Ще бъда в детската стая, ако ви потрябвам.
Сет изчака да останат сами и обясни на Джуди:
— Надявам се, че няма да се разстроиш. Но ако не видиш Хауи, никога не би могла да ме разбереш.
Върху леглото в кабинката, която минаваше за стая, лежеше мъж, или много едро момче. На Джуди ѝ беше трудно да определи кое от двете, — облечено в нещо подобно на бебешка пелена. Да се опише като слабо, би било меко казано. Беше мършаво и ребрата му се брояха през бледата прозирна кожа. Приличаше на жив труп. Лежеше облегнато назад, мяташе главата си встрани, погледът му беше мътен, а по брадичката му се стичаше слюнка.
Въпреки болничния си опит Джуди не можа да не потрепери.
— Здравей, Хауи — каза Сет нежно. Момчето дори не се извърна да го погледне.
— Чува ли? — попита Джуди, колкото може по-тихо.
— Мисля, че да… малко. Но не разбира думите. Настъпи тишина, нарушавана единствено от клокочещия звук, който издаваше Хауи.
— Защо е толкова слаб? — попита Джуди. — Дори ако не може да преглъща, защо не го сложат на система?
— Нарочно — обясни Сет, като се опитваше да владее чувствата си и да говори с клинична безпристрастност. — Държат го слаб, за да могат да го вдигат две сестри, когато се наложи да вършат всички процедури, като… сменяне на чаршафи, бръснене…
— А пелената?
— На двайсет и пет години е, но все още му е необходима — Сет поклати глава: — Така е от цели двайсет години. Родителите ми правят всичко възможно, за да го държат в частна болница. Ако беше в държавно заведение, досега да не е жив — което може би щеше да е благословия.
В стаята отново се възцари тишина, нарушавана само от звуците, издавани от Хауи. Останаха още няколко минути — Сет, загледан в брат си с изражение, което тя не можеше да разгадае. Накрая той рече:
— Хубаво е, че се видяхме, Хауи. Пази се.
По пътя обратно и двамата мълчаха. Той се питаше какво ли мисли тя. Тя се мъчеше да отгатне защо той държи тя да знае.
Накрая Джуди попита:
— Опасяваш се, че е наследствено ли?
Той поклати глава:
— Не е. Претърпял е пътна катастрофа, когато бил на четири години. Ударил се в металната броня на колата.
Тя замълча, докато поглъщаше информацията.
— А ти къде си бил тогава?
— Безопасно сгушен в утробата на майка ми.
— Аха — рече тя. Тонът ѝ издаде, че е разбрала. — И сега се чувстваш виновен?
След моментно мълчание Сет отвърна съвсем тихо:
— Да. Лудост е, но не мога нищо да направя. Изпитвам глупавата вина, че живея в действителния свят, а той е прикован в онази стая завинаги. А и родителите ми сякаш влошават нещата с отношението си към мен. Знаеш ли, понякога наистина ми се е искало да съм на мястото на Хауи — Сет зарови лице в дланите си, за да прогони образа от мисълта си. След това продължи с все още извърнат настрани поглед: — И знаеш ли кое е най-смешното? Той е по-силен от мен. Като малък например боледувах от астма, а проклетият Хауи има телосложение на бик. Той ще ме надживее.
— Не бих казала, че въобще е жив. Изпитва ли болка?
— Това наистина е загадка. Лекарите убедиха родителите ми, че нищо не чувства. Но не виждам откъде могат да са сигурни, след като той няма как да ни каже. И просто не мога да понасям консервативните представи за човечност в тази болница. Преди две години, когато тетрациклинът току-що се бе появил, Хауи се разболя от пневмония. Защо трябваше да си правят труда да му осигурят най-новото чудотворно лекарство, само за да удължат… съществуването му?