— Естел се усмихна:
— И мога ли да те попитам за кого смяташ да се жениш?
— Разбира се. Страхотно момиче, пленително красива, завършила е колежа по изкуствата „Барнард“ и юридическия факултет в Йейл. Готви като Джулия Чайлд.
— Чудесно. Познавам ли я?
— Не — заяви Уорън. — И аз не я познавам. Но не смятам да снижавам изискванията си.
— Синко — рече Естел обичливо, с чувство за хумор, — важното е да се ожениш за момиче, с което да можеш да си говориш, което да ти е приятел. Това имахме ние с баща ти. Не ти трябват тези митични същества с мозъка на Айнщайн и краката на Бети Грейбъл.
— Хайде де — смъмри я неодобрително Уорън, — ами Лора не е ли и красива, и умна и добра?
Естел кимна:
— Да, но понякога се чудя дали тя…
— Дали тя какво, мамо?
— За съжаление мисля, че дълбоко в себе си тя не е много щастлива.
— Защо? — попита Уорън с искрено недоумение.
— Може би защото е прекалено красива, прекалено умна и прекалено добра.
Дори Лора нямаше сили да остане сама на Коледа. Преди три часа беше махнала весело за довиждане на Барни и Сюзи — те заминаха с една от колите на Ланс за хижа във Върмонт, където очакваха с нетърпение да останат затрупани цяла седмица от снежна виелица.
Докато седеше в пустия бюфет и опитваше да яде изстиналата пуйка с вкус на изкуствените пластмасови украшения, накичени безразборно наоколо, Лора се почувства в един момент така нещастна, че реши в край на сметка да се прибере у дома, макар че последната ѝ Коледа там беше пълен провал.
Но когато закрачи в лапавицата по „Линкълн плейс“, разбра, че местата, свързани с детството ѝ, вече са ѝ напълно чужди.
Дори къщата на семейство Ливингстън стоеше запусната, а прозорците зееха празно към надписа „Продава се“, изписан с червено и зелено отпред. Това беше единственото празнично украшение на съседите.
Тя боязливо изкачи стъпалата на родния си дом. И остана изненадана, когато я посрещнаха със сърдечни прегръдки. Мама се усмихваше, Луис — също. И двамата бяха — това е най-точният израз — спокойни и ведри.
На вечеря ѝ стана ясно защо.
Семейство Кастелано имаха специален коледен гост — красивия кубински свещеник отец Франциско Хавиер. Той каза кратка молитва на латински и благослови всички присъстващи. Свещеникът поддържаше и по-голямата част от разговора. Тоест това, което минаваше за разговор. То беше най-вече мълчание, нарушавано от „Би ли ми подал салатата?“, „Още малко печено, отче“, „Благодаря, беше превъзходно“.
Но докато пиеха кафето, той погледна Лора и отбеляза:
— Значи ще ставате лекарка.
— Ще ставам лекар, да — отвърна тя подчертано.
— Това е благородно призвание, благословено от свети Козма и свети Дамиан. Но едва ли сте чували за тях.
— Напротив, чувала съм. Били са християни-мъченици, които практикували медицина на обществени начала, и в известна степен са светци — покровители на лекарите.
— За мен е щастие, че знаете толкова много за религията ни.
— Случайно научих за тях от един курс по история на науките, отче. Оттам знам и за свети Бенедикт и за ордена на рицарите хоспиталиери на свети Йоан Йерусалимски. Били са много състрадателни хора. Възхищавам се особено от манастирския им закон: „Почитайте нашите Господари, Болните.“
— Това е много хубаво, Лора, харесва ми — рече Луис с тиха гордост. — Трябва винаги да уважаваме страдащите пациенти.
Според неофициалната статистика на Лора това беше четвъртият случай за вечерта, когато баща ѝ си отваряше устата.
— Всъщност — продължи Луис, като се взря право в отец Франциско Хавиер, — смятам, че това е най-добрата идея на католическата църква въобще. Твърде често хората боготворят лекарите и ни канонизират за светци за това, че им бутваме малко пеницилин. Би трябвало да е обратното.
— Интересна идея — рече свещеникът вежливо. — Може би ще успея да я включа в някоя проповед.
— Ще останете ли за дълго в тази епархия? — заинтересува се Лора.
— Колкото Бог е помислил — отвърна той меко. — Защо питате?
— Ами чудех се дали няма да искате да се върнете в Куба сега, когато положението там е по-добро.
— В какъв смисъл „по-добро“? — попита отчето.
— Ами за хората. Батиста беше фашистки диктатор.
— Но този Кастро е комунист — отбеляза неодобрително свещеникът.
— Той вярва във всичко, за което аз съм се борил — намеси се Луис с повече чувство, отколкото бе проявил през цялата вечер. — В Куба на Фидел всеки ще получи каквото справедливо му се полага.
Лора погледна учудено баща си. Това беше някогашният му дух. Беше удивително да говори отново с ентусиазъм. Тя само се усмихна на Луис.