— Май ти се иска да си там, а?
В този момент отец Франциско Хавиер се покашля неловко и тогава всичко се изясни.
Лора погледна баща си и каза с равен тон:
— Папа, нали не смяташ наистина да ходиш в Куба?
Луис кимна сериозно.
— Много лекари са избягали от режима на Батиста и сега там имат нужда от мен.
— Но не си ли малко… как да кажа, стар, за да се правиш на Че Гевара?
— Революцията свърши — отвърна Луис въодушевено. — Сега е времето да помогнем за изграждането на ново общество.
Отец Франциско Хавиер наведе глава като за молитва, а лицето на майка ѝ представляваше безизразна маска.
— Това вярно ли е? Сериозно ли говори той? — Лора не отправи въпроса си към някого конкретно.
— Аз отивам, guerita — рече Луис спокойно, но твърдо.
— А мама?
Духовният отец на Инес реши да отговори вместо нея:
— Майка ви има други намерения. Тя, така да се каже, ще се присъедини към нас.
Вече съвсем слисана, Лора се обърна към майка си:
— Монахиня ли ще ставаш?
— Не, Лора — отвърна Инес меко. — Ще бъда unalega.
— Нещо като послушница — намеси се свещеникът.
— Благодаря, знам испански — отряза го Лора.
— Дръж се прилично — сряза я Инес. — Отецът намери манастир в Ню Йорк, където търсят говорещи испански помощници за посещения на болни и за домашни консултации на разстроени семейства.
Лора едва се въздържа да не изкрещи: „Ами нашето семейство, дявол да ви вземе?“
— Ще върша Божия работа — обясни Инес, — и това ще ми помогне да изкупя греховете си.
Засега това беше цялата информация, с която удостоиха Лора. Тя хвърли поглед към баща си и видя, че в очите му се чете поражение. Изведнъж почувства страх и болезнена самота.
Но към кого да се обърне? Луис и Инес явно се бяха отказали от ролята на родители.
Точно тогава отецът стана да се сбогува — трябвало да чете литургия рано на другата сутрин. Инес се надигна да го изпрати.
— Buenas noches — рече той на прощаване.
— Пазете се по пътя — предупреди го Инес.
— Бог е с мен, не се страхувам — отвърна свещеникът и потъна в нощта.
Луис не се въздържа да прошепне язвително на Лора:
— Да се надяваме, че е прав. Защото Бог хич не беше с него, когато преди три месеца го нападнаха и трябваше да шия бузата му на три места.
След като отчето си беше отишъл, Лора потърси майка си, за да я упрекне, че я е изоставила.
Но Инес беше изчезнала. „Дори да разговаря с мен ли не иска?“
— Майка ти се затваря рано в стаята си — обясни Луис. — Моли се и после си ляга. Ела в кабинета ми да пийнем нещо, nina — и бързо добави: — Имам предвид кока-кола или нещо такова.
Лора кимна и последва баща си в неговото владение. Веднага ѝ направи впечатление, колко подредено е там. Списанията, пръснати преди като есенни листа по пода, стояха подредени по лавиците.
Луис забеляза изненадата на дъщеря си и обясни:
— Естел ми показа как да подредя книгите и списанията. Така много по-лесно ще събера багажа. Кола, лимонада или сода?
— Каквото и да е — отвърна тя разсеяно.
Луис отвори бутилка кола, наля в една чаша и я подаде на дъщеря си.
— Седни, де. Държиш се, като че ли си гостенка тук.
— Така се чувствам — потвърди тя с горчивина. — Какво, по дяволите, става в това семейство?
Луис седна зад бюрото си, наклони назад облегалката на стола и запали пура:
— Чу почти всичко на вечеря. Заминавам за Куба…
— За колко време?
— Заминавам да живея в Куба — обясни той. — Тук се занимавам повече със застрахователни книжа, отколкото с пациенти. А в Куба медицинската практика е свободна и ще мога да лекувам всеки, който се нуждае от мен.
Той замълча и тя се намеси:
— И зарязваш мама в някакъв манастир просто ей така?
Луис вдигна длани към небето в жест на безпомощност и отвърна:
— Решението беше лично нейно, Лорита — наведе се напред и облегна едрото си тяло на бюрото. — Някога с майка ти бяхме семейство — подхвана той, — истинско семейство. Споделяхме общи идеали и убеждения, обща загриженост, как да отгледаме децата си. Не можеш да си представиш през какъв ад трябваше да минем скоро след като се оженихме. Майка ти едва се беше съвзела от раняванията с куршуми, когато ти се появи на бял свят и ни донесе радост — нещо, което да компенсира изгнанието от любимата земя. И тогава Изобел… — той замълча и въздъхна уморено. — След всичко, това беше ударът, който свали майка ти на колене. Да, може да се каже, че това не е метафора. Тя беше вечно на църква и все се молеше. Вече не разговаряхме, поне нищо важно не си казвахме. Нямаше омраза, нито свади, но имаше нещо още по-лошо — стена от мълчание. Внезапно от брака, в който имаше всичко, не бе останала и следа… И така продължихме да живеем като чужди хора. Всичките ѝ разговори бяха с Бог. Сякаш ме бе изоставила сам-самичък. Започнах да пия. Да, знам, че ти забелязваше. Но nina, не ми беше останало нищо, в което да вярвам…