Лора се засегна болезнено: „А аз не ви ли бях някаква утеха, поне за единия от двамата?“
— После се появи Фидел. За мен той беше последният ми шанс да изживея живота си като verdadero hombre58. Да бъда полезен. Разбираш ли?
Тя само кимна.
— Когато кубинското Министерство на здравеопазването прие молбата ми, захвърлих проклетите бутилки до една на боклука и оттогава не съм слагал и капка херес в устата си. Отново имам цел в живота…
Лора седеше, гледаше разсеяно наоколо и се опитваше да проумее чутото:
— Значи вие двамата се разделяте, така да се каже.
— Съжалявам, querida. Всичко започна преди много години. От друга страна, мислех си, че усещаш накъде отиват нещата.
— И как първоначално възнамеряваше да ми съобщиш новината? С малка картичка от търговската част на Хавана? Гласът ѝ издаваше не само яростта, но и обидата ѝ.
— Допреди няколко дни нищо не беше сигурно — заоправдава се Луис. — Пък и единственото, по което с майка ти сме на едно мнение, е, че си достатъчно силна да се грижиш сама за себе си. Винаги си била.
Лора не знаеше как да реагира. Във всичките си размисли и велики планирания беше ли се запитал поне веднъж баща ѝ кога, как и дали въобще някога ще се видят отново?
Тя не знаеше да изкрещи ли, или да се примири, и накрая се разрида.
Луис се озова веднага при нея и обви с ръка рамене те ѝ.
— Моля те, Лорита, прости ми. Знам, че вината беше моя. Страхувах се да ти кажа, разбираш ли?
— Защо постъпвате така? — попита тя през сълзи. — Откъде решихте, че, след като съм пораснала, вече нямам нужда от родители?
— Querida — прошепна той утешително, — скоро ще се омъжиш. Самата ти ще станеш родител. И тогава ще идваш със семейството си да погостуваш на своя рарасitо на кубинска земя.
Лора се изправи и изкрещя:
— Откъде, по дяволите, си толкова сигурен, че въобще ще се омъжа?
— Ами този Палмър е чудесен младеж…
— Тогава омъжи се ти за него — извика тя. — Доктор Кастелано, дяволски добре зная, че нямаше да постъпиш така, ако ти бях син.
— Не е честно.
— Да, точно така, не е честно. Можеш да си четеш на воля твоите Маркс и Енгелс, аз си лягам. Утре сутрин заминавам с първия влак, така че не ме търси на закуска. И кажи на майка ми да не очаква, че ще ѝ пиша.
Лора се завъртя на пети и отиде до вратата, но преди да излезе, се извърна рязко и каза:
— Можеш да ми направиш услугата да изпратиш дрехите и багажа ми във Вандербилт Хол?
Обърна се отново и затръшна вратата след себе си.
Луис Кастелано остана като ударен от гръм. И втората си дъщеря ли беше загубил?
Когато най-сетне Лора се добра до Вандербилт Хол, там беше студено и пусто като в гробница. Посрещна я единствената друга окаяна душа, орисана да прекара коледната нощ в общежитието:
— Здрасти, Лора. Каква изненада да те видя тук.
— Честно казано, и за мен е изненада.
— Какво ще кажеш да вечеряме заедно?
— Защо не. Какво предлагаш?
— Пица?
— Става. Нямам претенции. Изчакай ме само да хвърля горе багажа.
Петнайсет минути по-късно Лора газеше в снега към пицарията на Джакойо с чаровника на курса, Питър Уаймън.
Ликувайте, хора!
Барни използва до последно зимните празници. Той и Сюзи си тръгнаха от Ню Хемпшир едва последния ден, и то след вечеря, и пристигнаха във Вандербилт малко преди полунощ.
Когато се целунаха на раздяла, всеки се прибра да спи за първи път сам след повече от седмица. Като се качваше към стаята си, Барни изпразни препълнената пощенска кутия. Обичайните квитанции и няколко коледни картички. Нищо важно. И тогава съзря луксозен плик от някой си Естерхази от… Моргата, Ню Йорк.
„О, Боже — помисли си Барни, труп ли ще трябва да идентифицирам? Какво, по дяволите, означава това?“
Веднага щом влезе в стаята си, отвори плика и зачете писмото, написано чисто на машина:
Скъпи Барни,
Научих играта. В лудницата в действителност не оздравяваш (това е дума, която и най-начетеният психоаналитик не би употребил), а като актьор, който учи роля, изграждаш образа на „нормална личност“. И когато най-накрая научиш цялата роля, онези са толкова доволни, че те пускат да си вървиш по живо, по здраво и прибират следващата бройка.
Доктор Кънингам в крайна сметка се оказа много свестен тип, особено след като спря да отговаря на позвъняванията на баща ми. Помогна ми да проумея много неща сам.
Все още възнамерявам да уча медицина. Но не в Харвард, а някъде другаде, където темпото не е така бясно. Важното е да завърша. Не знам някой пациент да е питал лекаря си колко има в дипломата по физика и химия.