Докато през първите дни в Мидууд Барни и Лора се хранеха сами на масата в кафетерията, сега тя бе заобиколена с ухажори от горните курсове и той дори не правеше опит да седне при нея. („Боя се, че ще ме премажат, Кастелано.“)
В това отношение Барни не напредваше особено. Изглежда, последното нещо, което едно момиче от първи курс желае да види, е именно първокурсникът. Като истински член на „Бруклин Доджърс“ той трябваше да „почака до другата година“. И да се задоволява с мечтите си за Куки Клайн, предводителка на състава на мажоретките.
Въпреки че отборите на Мидууд бяха чутовно слаби, на състезанията в училището се събираше маса народ. Кое ли подхранваше този неизлечим оптимизъм (или мазохизъм)?
Всъщност имаше едно просто обяснение: мажоретките на Мидууд бяха необикновено красиви — спектакъл, който напълно компенсираше поражението.
Надпреварата за влизане в състава на мажоретките беше толкова ожесточена, че много момичета вземаха допълнителни мерки, за да бъдат избрани. Мънди Шърман например през двете седмици на пролетната ваканция се подложи на пластична операция с твърдото убеждение, че единственото, което ѝ липсва, е съвършеният нос.
Представете си сега стъписването на Куки Клайн, когато се приближи до Лора, за да я покани, и получи отказ. За броени часове новината се разпространи из цялото училище.
— Всички говорят само за това — съобщи Барни.
Лора сви рамене.
— Просто мисля, че е тъпо, Барн. Първо, хич не обичам да ме зяпат. Във всеки случай, докато момичетата тренират странично колело, аз мога да си уча — секунда по-късно, тя добави по-скоро на себе си: — Пък и не съм чак толкова хубава.
Той я погледна и поклати глава.
— Трябва да ти кажа нещо, Кастелано. Мисля, че ти хлопа някоя дъска.
Барни беше съвестен ученик. Няколко дни в седмицата ставаше в пет часа да зубри допълнително, та следобед да поиграе на игрището. Тъй като официално сезонът не беше открит, много от асовете на университета тренираха в двора на училището и той искаше да види отблизо с какво му предстои да се сблъска.
Дълго след като всички си бяха тръгнали, Барни продължаваше да упражнява стрелба от място, в движение и от наказателната точка в сгъстяващата се тъмнина, разсейвана от една-единствена улична лампа.
После се качваше на тролея от „Норстранд авеню“ и уморен, се опитваше да научи още нещо на път за вкъщи.
Единствено той изучаваше всички задължителни предмети: математика, конституционни права и задължения и общи науки. Единственият свободно избираем предмет беше записал с цел да зарадва баща си — латински език.
Харесваше му — беше удоволствие да издирва латинските корени, обогатили английския език. Това правеше мисловните му таланти по-прогресивни (от mens, talentum и progressio) и стила на прозата му — перфектен (от stylus, prosa и perfectio).
За негова радост езикът изведнъж стана податлив на обработка. И колко по-богат стана речникът му!
При всеки удобен случай Барни демонстрираше новата си словесна пиротехника. Когато учителката по английски го попита дали е учил добре за контролното, той отвърна:
— Без съмнение, мис Симпсън, подготовката ми е безукорна.
Ако баща му беше доволен, с нищо не го показваше, дори когато Барни му задаваше граматически въпроси, на които знаеше отговора.
Веднъж попита майка си:
— Какво има, мамо? Татко не се ли радва, че записах латински?
— Разбира се, че се радва. Гордее се с това.
„Ако на нея е казал, помисли си Барни, защо пред мен не споменава ни думичка?“
Един ден той връхлетя вкъщи с контролното по латински и изкачи на един дъх стълбите към кабинета на баща си.
— Татко, виж — каза задъхан, подавайки му листа.
Харълд всмукна дълбоко от цигарата си и заразглежда внимателно работата на сина си.
— Да, да — промърмори сякаш на себе си. — С моите ученици също изучаваме Вергилий тази година — и отново млъкна.
Барни чакаше развълнуван и не се сдържа да се обади:
— В случай че още се чудиш, това е най-добрата оценка в класа.
Баща му кимна и вдигна поглед към него.
— Знаеш ли, това малко ме натъжава…
Устните на Барни изведнъж пресъхнаха.
— … имам предвид, че бих искал да си в моя клас по-латински.
Барни никога не забрави този ден, този миг, тези думи.
Не ще и дума, баща му се гордееше с него!
Лора взе важно — и изумително — решение. Един ден, докато се возеха в тролея на път за вкъщи, тя го спомена на Барни.