— Боже, Барни — прошепна тя нежно, — какво щях да правя без теб?
— Кастелано, това е проблем, с който никога няма да се сблъскаш.
— Черил, по дяволите, не можеш ли да накараш тези деца да млъкнат?
— Макар и близначки, те са отделни индивиди, Ханк. Събуждат се по различно време, огладняват по различно време, напишкват се…
— За Бога, не е необходимо да ми казваш всичко това. Но как, по дяволите, ще уча при такава адска врява?
— И не е нужно да крещиш, Ханк.
— О, чудесно — отвърна той язвително, — можеш на мен да ми кажеш да си затварям устата, но да накараш две малки отвратителни бебета да млъкнат, не можеш.
— Това ли е начинът, по който трябва да говориш за децата си?
— О, защо не вземеш да ми се махнеш от главата — той се изправи, затвори книгата с трясък, събра си бележките и грабна палтото.
— Къде отиваш? — попита Черил с умолителни нотки в гласа.
— Някъде на тихо… в библиотеката. До утре сутринта трябва да съм научил всяка една точка от „Медицински преглед“.
— Опитай се да си прегледаш и главата, докато се занимаваш с това — извика тя след него, но думите ѝ бяха заглушени от трясъка на вратата.
Не може да се твърди, че в Харвардския медицински институт всичко е работа и няма никакви забавления. Защото, ако бъдем точни, там всичко е работа, но има и едно забавление — традиционното представление на второкурсниците, нецензуриран продукт на изтощени, упадъчни и отмъстителни умове, шедьовър на трансцендентна простащина.
На зрителя пиесата предоставяше драматичен опит без аналог още от времето на Аристофан. Тазгодишната постановка бележеше нов връх в изкуството да се нанасят удари под кръста.
Като в рапсодията, посветена на техния преподавател по анатомия:
Триумфът се дължеше до голяма степен на творческия талант на Ланс Мортимър. Веднага щом завесата се спусна, деканът Холмс побърза да похвали автора.
— Мортимър, ти имаш наистина изумителен дар за мръсотии. Мисля си, че е трябвало да станеш порнограф, а не лекар.
— Може и да ми се наложи, сър, ако не издържа биохимията.
На път към рецепцията Ланс се поздрави за своя усет. Тазвечерната скатологична бурлеска бе спечелила сърцата и гадничките умове на онези, които му бяха необходими.
На студентите беше предложена кратка серия от лекции под общото наименование „Социална медицина“, целта на която беше да им помогне да възприемат следването си в подходящия контекст. Онези, които очакваха духовен подем, останаха разочаровани, когато първият лектор, представител на Американската медицинска асоциация, обруга социализираната медицина.
— Нека не забравяме думите на Ленин, че „социализираната медицина е основен камък в надстройката на социалистическата държава“.
После той продължи да отрича инвалидната осигуровка, която била „следваща стъпка към цялостна национализация в здравеопазването“.
— Какво мислиш? — обърна се Барни към Ланс, когато след края на емоционалната реч се затътриха на вън.
— О, не знам, имаше някои интересни неща.
Лора дойде тъкмо навреме, за да чуе коментара на Ланс.
— Ланс, установено е, че бедните боледуват все повече и че тяхната продължителност на живота е по-малка, отколкото на богатите. Смяташ ли, че това е честно? Този тип проповядваше нещо като елитарна медицина: „Плащай сега, за да живееш по-късно.“ Единственото нещо, което ми се искаше, беше да имам яйца и да замеря с някое от тях това копеле.
Барни се усмихна на нейния изблик, а Ланс кротко ѝ отвърна:
— Виж, Лора, за различните хора различно.
— Не, Ланс, за едни и същи хора едно и също. Освен това, надявам се, обърна внимание, че не чухме думата на опозицията. Искам да кажа, че беше редно да поканят някого от Комитета за национално здраве. Те са добри момчета… само дето на практика са толкова бедни, колкото и онези, за които се борят. АМА ежегодно харчи милиони долари само за да окастрят някакъв вид осигуровка за национално здравеопазване.
— Е, ама — каза Ланс непредубедено — ние живеем в свободна страна, Лора.
— Не, Ланс, не и в областта на здравеопазването — там тя е една много скъпа страна.
— А бе защо не вземеш да слезеш от твоята трибуна?
Лора не благоволи да отговори. Тя просто се обърна и си тръгна.
— Тя нещо като комунистка ли е? — попита Ланс Барни.
— Не, стари друже, тя е само едно чувствително човешко същество с истинско обществено съзнание.
— Е, щом е така — саркастично отбеляза Мортимър — със сигурност не е попаднала там, където трябва.