Във факултета се зароди изкушението да се обадят в полицията, но деканът Холмс предупреди, че не бива. Дружеството за защита на индивида винаги е било против използването на животни за лабораторни експерименти и този злополучен инцидент ще им прозвучи единствено като зов „На оръжие“.
— Аз мисля, че най-добрият вариант, така да се каже, е да не дразним лъва, докато спи — предложи той на тайно стратегическо съвещание с професор Крукшънк и асистентите от лабораториите. — Налага се да разгадаем тази мистерия сами.
Деканът побърза да продължи:
— Разполагаме ли с някакви улики? Знаем, че използва свръхдози от обикновено болкоуспокояващо, но има ли някакъв модел в този тип поведение? Имам предвид винаги една и съща порода ли убива — по-големи, по-малки…
Един от асистентите — на име Майк, вдигна ръка.
— Всъщност кучетата бяха доста осакатени, сър.
— Не разбирам.
— Ами, както знаете, някои от студентите са по-добри със скалпелите си от други. Некадърните на практика са способни да изкормят кучетата.
— И да им причинят болка — предположи деканът.
— Всъщност те са под упойка, но някои навярно страдат по време на последните процедури.
— Разбирам, Къртни — каза професор Крукшънк, обръщайки се направо към декана. — Смятате ли, че си имаме работа с някой самозван милосърден убиец?
Холмс кимна.
— Смятам, че всички улики ни насочват натам.
Професор Крукшънк продължи:
— Това започна миналата година и от тази гледна точка не е ли вероятно да е някой второкурсник?
— Някой от вас да се сеща за някакви особняци или смахнати свръхалтруистични типове от миналата година? Обикновено човек може да ги познае по проповедите, които държат за жестокостта спрямо животните.
Крукшънк и асистентите му отново се замислиха дълбоко. Най-накрая Майк си спомни нещо.
— На следващия ден след миналогодишния инцидент онзи черен момък направи нещо като възражение срещу намерението на професор Крукшънк да докара нови кучета само за окончателния експеримент.
— Това ще е Бенет Ландсман — предположи деканът.
— Да, сър, мисля, че така се казваше.
— Страхувам се, че ако извършителят е той, тази работа ще трябва да бъде потулена — заяви деканът.
— Хайде, Къртни — отвърна Крукшънк. — Само за това, че момчето е негър…
— Това не съм го чул — беше строгият отговор на Холмс. — А сега, доктор Крукшънк, може ли да разговаряме с вас насаме?
Професорът махна с ръка към младшите си сътрудници и те бързо се изпариха.
След това той попита:
— Защо, по дяволите, е тази голяма тайнственост?
— Разбирам, че името Ландсман не ти говори нищо, Лойд. Не четеш ли „Уолстрийт джърнъл“?
— Разбира се, че го чета.
— Тогава може би си прочел, че „Федерейтид клотинг“ току-що е изкупило акциите на „Роял Ледъркрафт“ — а негов единствен собственик е господин Хершел Ландсман — за двайсет и осем милиона долара…
— И?
— По този повод и с цел да изрази своята благодарност към университета, в който следва синът му, господин Ландсман е направил дарение от един милион долара, настоявайки то да остане анонимно.
Крукшънк подсвирна.
— Свети Боже. Познаваш ли този младеж?
— Да, донякъде… той е почтен гражданин и не изглежда да е от този тип хора. Има голяма вероятност да не е извършителят.
— Предполагам, това означава, че все още сме на варианта за лунатика, който броди по коридорите.
— Нека не се увличаме, Лойд, убил е само няколко кучета.
— До този момент, Къртни — предупреди го Крукшънк.
Една група от тях стояха неспокойни в белите си и не по мярка престилки пред гинекологичния кабинет, в който се провеждаха изпитите. В опита си да изглеждат като специалисти те се чувстваха донякъде като измамници, защото едва ли бяха нещо повече от туристи в страна, за която нямаха виза.
Отвътре излезе Грети Андерсън и на лицето ѝ беше изписано самодоволно изражение.
— Как мина? — попита нервен колега.
— Без проблеми. Пациентката беше наистина щастлива, когато разбра, че прегледът ще бъде извършен от жена, която неизбежно познава усещането.
И докато тя развълнувано разказваше, един-двама от слушателите се впуснаха във фантазии, как ли би изглеждала именно тя на такъв преглед.
Извикаха името на Барни. Той влезе колебливо и онова, което видя вътре, го накара да се отдръпне. Пациентката вече лежеше в „литотомично положение“. Петите ѝ бяха хванати в ремъци, а от кръста надолу беше покрита с хартиена материя. Така тя нямаше да може да го вижда, докато я преглеждаше. Малко светлосиньо петно светлина означаваше точното място, което той трябваше да подложи на внимателен преглед.