Бенет се усмихна.
— Мисля, че трябва да го отпразнуваме. Скрил съм две бири пред вратата ти.
„Биваше си го Бенет. Де да имах повече гости като него.“
Барни прекрати празненството набързо, защото очакваше Сюзи. Само половин час след като Бенет си тръгна, на вратата се почука отново. И онова, което последва, не беше мелодичният глас на Сюзи.
— Ливингстън не е тук — извика той.
— Моля те, Барни. Трябва да те видя.
Беше Лора. Нейното изражение отговаряше на тона ѝ. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да заплаче.
— Извинявай, Барн, знам, че съм ужасно досадна. Но въпросът не търпи отлагане — тя влезе в стаята, носейки отзад зелената си чанта.
— Седни — гостоприемно предложи Барни и посочи към своя обикновен дванайсетдоларов стол, четиринайсета употреба.
Тя поклати глава.
— Предпочитам да остана права, ако това не ти пречи. Занимавах се с допълнителна работа в лабораторията и затова получих пощата си едва сега. Онзи благороден отец Франциско Хавиер, докато е помагал на майка ми да разчисти къщата, е намерил сред писанията на баща ми нещо, което той нарича скъпоценна находка. Именно то ме разтърси до дъно.
— Може ли да го видя?
— На испански е — Лора затършува из студентската си чанта и извади един светлокафяв плик. Прочети първото изречение. Ако имаш някакъв проблем, ще ти го преведа.
Тя му подаде лист жълтееща разчертана хартия. Той прегледа бегло първата страница и прочете:
— Llanto para un hijo nunca nacido — и Барни погледна към нея.
— Елегия за неродения син — преведе тя.
— Разбрах — каза той нежно. — Просто бях малко изненадан, че фантазиите му са стигнали толкова далеч.
— Това не е било фантазия. Става дума за едно момче, което той е трябвало да убие в една жена.
— Майка ти?
Тя кимна.
— Изглежда, че, когато са я ранили, тя е била бременна… макар и никой от тях да не си направи някога труда да ми каже това. И Луис е трябвало да пожертва детето — своя син за да спаси живота ѝ — безплоден опит да свали товара, от плещите си тя направи следния коментар: — Твърде отвратително е като поезия.
Барни стана, хвана я за ръцете и я поведе към стола.
— Ще седнеш ли, за Бога?
Тя му се подчини безмълвно, а той се опита да направи няколко успокоителни прозрения.
— Това обяснява много неща, Кастелано. Имам предвид не само неговата идея фикс да има син, но и обстоятелството, че винаги съм усещал, че майка ти му е сърдита за нещо. Сега знам защо.
Лора го погледна. Около големите ѝ сини очи имаше сенки.
— И какво, по дяволите, от това? Луис негодуваше, че аз съм жива и че неговият син не е, а тя негодуваше срещу това, че аз съм жива, а сестра ми не е. Иска ми се да им угодя и на двамата и да скоча от този прозорец.
— Невъзможно, Кастелано. Мога да ти кажа от личен опит, че, ако скочиш от тази височина, само ще си натрошиш кокалите и после ще те изпратят в отделение за умопобъркани. Моят професионален съвет е да останеш жива.
— И какво да правя?
— Седни тук и говори — отвърна той тихо.
Барни отиде до вратата, обърна табелката
и през следващите три часа слуша Лора.
22.
— Сюзи, какво, по дяволите, се случи с теб снощи?
Бяха на закуска. Сюзи седеше в ъгъла и от време на време отхапваше от боровинковата си кифла или пийваше от кафето. Но нито за миг не погледна Барни в очите.
— Моля те, Сюзи?
Все още без да гледа към него, тя каза тихо.
— Ти ме правиш за смях.
— Какво?
— Когато се приближих до стаята ти, разбрах, че там вече има някой. Това не беше много любезно от твоя страна, Барни. Трябва поне да правиш кратки почивки — като боксьор между рундовете.
Той седна срещу нея и ѝ се примоли:
— Но ти не разбираш, това беше само Лора.
— Какво искаш да кажеш с това „само“? В стаята ти имаше хубаво момиче, и то когато се предполагаше, че очакваш мен.
— Моля те, Сюзи, колко пъти трябва да ти казвам, че тя ми е просто приятелка?
— А как стана така, че, когато почуках, ти не отвори?
— Не съм те чул. Може би просто не е било достатъчно силно.
— Виж какво, не исках да превръщаме цялата тази работа във френски фарс и затова почуках тихо. Достатъчно унизително ми беше да направя и това.
Барни безпомощно удари чело с дланта си.
— Господи, Сюзи, знаеш, че не бих те лъгал — той гледаше към другия край на масата с очи, които молеха: — Сюзи, обичам те. Не съм ли ти го казвал хиляди пъти?
— Да — отвърна тя плахо, — и аз исках да ти повярвам.
— Имам предвид, че искам да се оженя за теб — изтърси той.
Невъзмутима иначе, сега тя беше смутена от лека изненада.
— Наистина ли? — попита тя нежно.
— Да, Сюзи, наистина. Наистина, наистина.