— Бих искала да мога да ти повярвам — каза тя тъжно.
— А какво, по дяволите, ти пречи?
— Твърде много пъти каза „наистина“. Все едно се опитваше да убедиш себе си, а не мен.
След тези думи тя стана и грациозно напусна кафетерията.
Барни остана да седи там, хванал главата си в ръце. И после подобно на укротено дете залисано довърши кафето и кифлата на Сюзи.
Наистина я обичаше, уверяваше се той сам. Но след това беше принуден да признае, че не я обича толкова наистина, наистина, наистина.
Клиничните редувания започнаха и бъдещите лекари бяха крайно зарадвани от перспективата да работят с пациенти в многобройните учебни болници на Харвард. Те обаче не разбираха, че в задълженията им неизбежно ще бъде включено онова, което на разговорен език се нарича „мръсната работа“. Неквалифицирани като лекари — или като сестри, — те представляваха най-ниското йерархично ниво и въз основа на това им натрапваха безброй слугински поръчения. Като например, да бъхтят напред и назад от леглата на болните до лабораториите, разнасяйки кръв, урина и други проби. Когато не бяха заети с подобни задължения, трябваше да попълват болнични листове и което беше най-лошото — да се занимават с изписването на безкрайни застрахователни формуляри. Не им беше необходимо много време да осъзнаят, че плащаха учебни такси, възлизащи на хиляди долари, заради привилегията да спестят парите на Медицинския институт, вършейки безплатно цялата неквалифицирана работа.
Започнаха да гледат на взимането на кръв като на рядка привилегия. А понякога ги будеха в полунощ, за да им окажат съмнителната чест да включат повторно интравенозна система. Но това беше така, защото съучениците им от по-горните курсове бяха достатъчно далновидни да не стават от сън за нещо толкова тривиално.
Целта на клиничните редувания беше да се запознаят с основните специалности в целебното изкуство и по този начин да могат да изберат по коя пътека (или патология) в крайна сметка да тръгнат.
Хирургията и вътрешната медицина бяха задължителни. След това имаше широк спектър от специалности и подспециалности, като акушеро-гинекология, педиатрия, психиатрия, неврология, офталмология, урология — и дори ректология за онези, които имаха наклонност.
Някогашният повече или по-малко стабилен курс беше разбит на малки групи. Докато преди можеха донякъде да се утешат с това, че всъщност всичките сто и двайсет души бяха в ръцете на тиранин, като Пфайфър, сега в групи от двама до десет те се сблъскаха с не по-малко страшни лекари.
Барни и Бенет се считаха за късметлии за това, че ги разпределиха в „Бригъм“. Защото, колкото и често да обикаляха различните отделения заедно със съответните инструктори, поне бяха в една и съща сграда и можеха взаимно да си облекчат робията. Барни измисли една игра, която нарече „олимпийското състезание по шлеп“. Тя включваше няколко необикновени дисциплини, всяка от които изключваше употребата на асансьор.
Началото представляваше втурване от четвъртия етаж с празни ръце. После следваха спринтове, съчетани с носене на различни инструменти, проби и т.н. А Бенет измисли минисъстезание по хвърляне на копие. Предизвикателството беше колко вени на пациенти можеш да пробиеш с първото бодване на иглата и съответно да вземеш кръв. Губещият трябваше да плати обяда, по време на който те обсъждаха постиженията си през седмицата.
Макар и двамата да бяха на етап вътрешни болести, беше невъзможно да се повярва, че изпълняваха едни и същи задачи. Така беше, защото имаха диаметрално противоположни възгледи за тях.
— Няма действие, Барн — оплакваше се Бенет. — Не се учудвам, че на интернистите им викат „бълхи“. Само се влачат по коридорите и надничат по ъглите. Искам да кажа, че не мога да си представя да прекарам живота си в хипотези за това, какво може и какво не може да става в човешкото тяло.
— Намирам го за очарователно — възрази Барни. — Като работата на детектив, който, за да разреши загадката, трябва да свърже малките нишки. Защо не отидеш в радиологията, Ландсман? Тогава ще можеш да прекарваш целия ден сам в мрака с рентгенови очи.
— Не, благодаря ви, доктор Ливингстън. Аз съм за хирургията, истинската vita activa60.
— Да — отбеляза Барни, — нали го знаеш онзи стар виц за различните видове лекари. „Бълхите“ знаят всичко и не правят нищо, хирурзите не знаят нищо и правят всичко.
— Да, а психиатрите не знаят нищо и не правят нищо.
Барни се засмя. Бенет проследи мисълта му.
— Какво те привлича в това да прекараш останалата част от живота си в трупане на мастна тъкан по задника си, обяснявайки на хората, че не трябва да обичат майките си?