— Но, сър — възрази тя. — Аз трябва да опиша това заболяване, иначе никога няма да ви оперират. Винаги ли искате да имате тези болки в бъбреците?
— Вижте, госпожо, аз нямам какво да крия, но ако трябва да говоря за някои лични неща, като пускането на вода и интимните ми части, то това ще направя с доктор, а не с някоя руса сестра.
— Моля да ме извините, сър — отвърна тя рязко, — но това ме обижда.
— Това си е ваша работа, по дяволите — каза той. Ще ви позволя само да премерите пулса ми.
На Грети не ѝ беше по-леко. Но все пак най-неприятното преживяване беше свързано не с пациент, а с лекар.
Тя беше избрала хирургията като свой първи практикум и вършеше обичайната мръсна работа, като например да държи раните отворени с помощта на ретрактор, докато „големият нож“ влиза в тялото, „за да отреже и да излекува“, както казваха хората.
В редки случаи на някои от по-напредналите студенти им се позволяваше да направят окончателните шевове. Грети получи своя шанс, когато доктор Малкъм Макбрайд я покани да му асистира в зашиването. С маниера на добър педагог той взе ръцете ѝ в своите, помогна ѝ да хване иглата в дясната и започна да я движи заедно с неговата — бодване надолу, после изтегляне нагоре и тъй, докато разрезът бъде затворен.
Грети незабавно усети, че нещо не е наред, защото зад себе си чувстваше не само тялото на хирурга — при всяко движение на ръцете си той леко докосваше гърдите ѝ.
Забеляза ли някой какво правеше с нея? Забелязаха ли, че дишането на техния учител беше станало по-учестено? Или бяха хипнотизирани от съшиващите ръце?
— Не мога да се върна в онази стая. Просто не мога.
Веднага щом се прибра във Вандербилт Хол, тя се втурна да разкаже на Лора.
— Какво трябваше да направя? — попита тя през сълзи. — Освен че триеше гърдите ми с ръце, той ме натискаше отзад със своя… своята ингвинална област. Искаше ми се да го убода с иглата.
— Трябвало е да го направиш — отвърна Лора.
— Лесно е да се каже — възрази Грета. — Ти би ли рискувала да пропаднеш на изпита по хирургия за нещо, което никой друг не може да види?
Този въпрос накара Лора да се замисли. Не, вероятно тя не би направила нищо, дори онзи да е на път да я изнасили.
— Грети, погледни по друг начин на нещата — каза тя, опитвайки се да ѝ вдъхне увереност. — Това е просто едно незначително и гадно усещане. Мисълта ми е, че, ако онзи е толкова ненормален, та да изпитва удоволствие от такава евтина възбуда, тогава прояви съчувствие към него. Искам да кажа, че ще имаме дяволски късмет, ако през следващите години не ни се случи нещо повече от това.
— Благослови ме, отче, защото съгреших. След последната, ми изповед извърших прелюбодеяние.
— Слушам те, сине мой.
— И напоследък правя това често.
Пауза.
— Първо бяха онези момичета от класа в института. Грети… и после Лора. За втората се чувствам най-виновен, отче, защото тя също е католичка. Всъщност ние даже се молихме заедно в тази църква. Какво да правя, отче?
— Сине мой, всички ние трябва да избягваме греха и особено греховете на плътта. Но преди всичко ти трябва да се стремиш да поддържаш учението на католическата вяра. Моли се на Бога да ти даде сила, сине мой, а аз ще се моля за теб.
— Да, отче.
— Като покаяние кажи три пъти молитвата за Христовите мъки на кръста. А сега искрено се разкай…
Absolvo te in nomine patris et filii et spiritus sancti61.
— Но, отче… аз все още се страхувам.
— От какво, сине мой?
— Тези прелюбодеяния бяха единствено в моето съзнание. Страхувам се, че може да ги извърша наистина.
От другата страна на изповедалнята не последва никакъв отговор.
Ханк Дуайър излезе от катедралата с пречистена душа и обновен дух.
Лора мразеше хирургията.
Не само заради кръвта и вътрешностите, а и заради така изтощителното стоене нащрек до ретрактора в продължение на два-три часа, докато кръвоносните съдове или вътрешните органи биваха отделяни, ресецтирани, лигитирани и отстранявани. Достатъчно беше видяла и от „тежката работа“: счупените кости на краката се наместваха, все едно бяха дървени парчета в ръце те на дърводелец, а материалите, с които се правеха шевовете, бяха най-различни — найлон, черво от кенгуру, коприна. Всичко това някак си напомняше монтажен конвейер от Детройт.
Беше ѝ̀ по-добре да разговаря с пациенти, на които предстоеше операция, да се опитва да ги избави от уплахата им, да ги наблюдава как се предават под въздействие на упойката с помощта на нейните утешител ни думи.
В следоперационната зала беше мъчително. Понякога тя виждаше пациента, на когото беше говорила, в съзнание, усмихнат, щастлив и изпитваше радост. Но обикновено, дори и операцията да беше успешна, те се измъчваха от болки и никакви нейни думи не можеха да облекчат страданието им.