Разбира се, имаше и случаи, когато те изобщо не се събуждаха…
Всяка вечер тя се връщаше от болницата, след като времето за вечеря беше отдавна минало, и едва намираше сили да слезе долу до машините за сандвичи.
Почти всеки ден я очакваше писмо от Палмър. Или „младши лейтенант Талбот“, както напоследък сам се наричаше.
Боже, помисли си тя, защо отблъснах това момче?
Ето той ходи по разни екзотични места из Тихия океан и вероятно се среща с десетки грациозни девойки на възраст за женене. Въпреки че в писмата му имаше клетви за вярност и загатвания за безбрачие, тя беше сигурна, че той в действителност прекарва доста буйно времето си.
От своя страна Лора поддържаше сексуалната си независимост и беше имала няколко случайни връзки със стажанти, които се оказаха съвсем незначителни. Отстъпи пред натиска дори на самовлюбения и настоятелен бостънски неврохирург Гари Арнолд, който наскоро се беше завърнал в Бостън. Но втората им среща също не беше продължителна. Гари проявяваше някаква дразнеща склонност да говори авторитетно. През една късна неделна вечер, докато лежаха в леглото, той погледна втренчено тавана и промърмори:
— Ти не обичаш секса, нали, Лора?
— А? — тя беше почти заспала.
— Просто забелязах, че ти, изглежда, не изпитваш удоволствие от любенето.
— Намекваш, че имам някакъв проблем ли, Гари?
— Е добре, ще бъда съвършено честен. Мисля, че може би ще трябва да поговориш за това с някого.
— Знаеш ли — отвърна Лора, събуждайки се постепенно, — може и да си прав. Колкото повече си мисля, толкова повече осъзнавам, че сексът не е чак толкова голямо удоволствие…
— Аха — каза докторът със същия тон, с който Архимед някога бе изрекъл „Еврика“.
— Не, Гари, искам само да кажа, че сексът не ми доставя удоволствие с теб.
Докато неврологът, получил внезапно нервно разстройство, търсеше подходящ отговор, Лора се облече, сложи палтото си и тръгна към вратата, оставяйки един прощален подарък на добрия доктор.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Гари? Ти бъркаш ума си с пениса… което е съвършено понятно, тъй като и двата ти органа са еднакво трагични.
При което тя се усмихна скромно и излезе на пръсти от живота му.
Както подобаваше на един послушен син, Сет Лазаръс се отбиваше вкъщи за всеки уикенд. Майка му винаги го питаше:
— Какво ново?
А той подхващаше за сетен път уморителната и почти водевилна сцена:
— Не е кой знае какво. Тъкмо излекувах рака, сърдечните пристъпи, зъбобола и ухапванията от комари.
На което тя правеше своя обичаен коментар:
— А нещо друго, още по-ново?
След това баща му се впускаше в монолог, за различните чикагски отбори и съответните им шансове.
Скучната и обезсърчителна формула не се променяше никога. Сет се чудеше защо си прави труда да харчи пари.
Но един уикенд никой не вдигна телефона. Нито у дома, нито долу в магазина. Не беше възможно да са излезли в отпуска, защото никога не го правеха. Всъщност сигурно бяха дали някакъв мълчалив обет да работят непрекъснато, откакто Хауи влезе в болницата. Навярно смятаха, че нямат право на друга радост в живота. Но къде бяха отишли?
Той се обади на Джуди по телефона, нещо, което обикновено правеше в делничните нощи — от единайсет нататък. Тя веднага се сети защо се обажда.
— Извинявай, Сет, но родителите ти ме накараха да обещая, че няма да кажа нищо. Става дума за Хауи…
Тя замълча и Сет се поддаде на тайното желание това да бъде дългоочакваната новина, че брат му… вече не страда.
— Какво се е случило? — попита той бързо.
— Получил е нещо като мозъчен кръвоизлив. На практика е мъртъв.
Сет загуби контрол напълно.
— Искаш да кажеш, че още е жив?
— Все още диша. Включили са го на респиратор. Родителите ти седяха до леглото му през цялата седмица.
Сет избухна.
— Защо, за Бога, правят това? Той фактически не е жив От двайсет години. Каква, по дяволите, е тази болница?
Джуди въздъхна.
— Не знам, Сет — каза тя тихо. — Но знам, че през цялото това време майка ти седи в онази стая, за да е сигурна, че Хауи има на кого да се опре.
— Ще намеря някой, който да ме замести, и утре сутринта ще хвана първия самолет — заяви Сет решително. — Мисля, че има полет в седем и половина.
— Ще те посрещна — отвърна Джуди нежно. — Ужасно е да се връщаш затова, но ще се радвам много да те видя.
— Аз също — отговори Сет.
Веднага щом затвори телефона, Сет облече набързо синята си винтяга и хукна надолу. Излезе от Вандербилт, тръгна по „Лонгууд авеню“"към вътрешния двор на института и после се втурна към крило „Д“. Половин час по-късно беше отново в стаята си и приготвяше малка пътна чанта, която щеше да му е нужна за утрешното пътуване: риза, вратовръзка, къси спортни гащета, чорапи, четка за зъби и несесер. И най-накрая — една игла за подкожна инжекция.