— Ще се кандидатирам за председател.
— Да нямаш температура, Кастелано? Досега нито една жена не е ставала председател на Сенатската комисия в Съединените щати.
— Имам предвид на випуска, Барн — намръщи се тя.
— Това е също толкова налудничаво. Само двама сме срещу цялото 148-о училище. Доколкото знам, нямаш неколкостотин приятели да те подкрепят.
— Имам теб.
— Това добре, обаче аз съм само един глас. Нали не очакваш, че ще натъпча кутията с бюлетини?
— Можеш да ми помогнеш да си напиша речта. Всички кандидати разполагат с по две минути в часа на класния.
— Знаеш ли с кого ще се състезаваш?
— Не, но съм единственото момиче. Хайде да поработим заедно в неделя следобед, а?
— Добре — въздъхна той. — Ще ти помогна да станеш за резил.
Те помълчаха няколко минути с лица, надвесени над учебниците. После Барни каза:
— Дори насън не ми е минавало, че си толкова амбициозна.
— Такава съм си, Барни — призна тя тихо. — Страшно съм амбициозна.
Двамата прекараха целия уикенд в съчиняване на двеминутната реч, която щеше да промени света. В началото загубиха сума време да измислят необичайно съблазнителни обещания (безплатни излети до Кони Айлънд и други такива). В крайна сметка Барни стигна до заключението, че политиката на всяко ниво е в същността си опит да се направи невероятното да звучи правдоподобно. С други думи, трябва да си убедителен лъжец.
Беше толкова безсрамен, че убеди Лора да повтаря по-често най-вероломната от всички възможни думи — „принципност“.
В часа на класния, след като трима запотени и яростно жестикулиращи кандидати накараха с патоса си препълнената аудитория да се смее с все сила, спокойната и уверена походка, с която Лора (Барни я беше упражнявал и в това) излезе на подиума, внесе удивителен контраст.
Тя говореше със спокоен и мек глас, като от време на време правеше паузи — отчасти заради ефекта, отчасти защото беше толкова притеснена, че едва смогваше да си поеме дъх.
Не по-малко драстичен бе контрастът между нейната реч и предходните три. Накратко, тя каза, че е също толкова нова в Мидууд, колкото преди няколко години въобще в Америка. Оценява топлотата, с която са я приели съучениците ѝ, и оценява страната, която я бе приела. Единственият начин да се отплати бил да служи на обществото. Ако я изберат, тя няма да обещава чудеса, нито розов живот, нито кола във всеки гараж (смях). Може да предложи само твърди принципи.
Аплодисментите бяха сподавени. Не защото съучениците ѝ не се бяха впечатлили, а защото бяха поразени от простите ѝ искрени думи, от очевидната ѝ принципност и (не може да се отрече) от забележителната ѝ красота.
Когато часът на класния свърши и всички пееха химна на училището, нейното избиране вече изглеждаше като отдавна изпълнено решение.
— Ти успя, Кастелано! Направо ги срина! Бас държа, че един ден ще станеш председател на всичките класове.
— Не, Барни — отвърна тя нежно, — ти го направи. На практика ти съчини цялата реч.
— Глупости, просто написах един тон измишльотини. Гвоздеят беше твоето изпълнение.
— Добре де, добре. Двамата го направихме.
Това лято двете семейства наеха малка къща близо до плажа в Непонсет, Лонг Айлънд. Почиваха, дишаха здравословния морски въздух, а Луис Кастелано идваше само през уикендите. Той постоянно беше на прага на изтощението заради ужасната битка, която водеше срещу паралича.
И, разбира се, разговорите за възможни епидемии и вида на децата, които щастливо играеха на плажа, неминуемо връщаха у Инес спомена за малката Изобел — а той никога не се отдалечаваше достатъчно. Ако само бяха дошли на морския бряг тогава!
Тя зарейваше поглед в океана, а Харълд и Естел седяха, погълнати от книгите си — тя четеше „Гордост и предразсъдъци“, той препрочиташе „Римската революция“ на Сайм.
Междувременно невинната прелъстителка Лора и приятелките ѝ тичаха по плажа и се гмуркаха под вълните. А всеки спасител, който идваше на смяна, тайно се молеше тя да потърси помощ именно от него.
Имаше гаджета, разбира се. Млади загорели ухажори, разположили се в колите на родителите си, я причакваха нетърпеливо, за да я заведат на автокино или край самотен огън на плажа, под звездите.
Имаше и целувки.
Паркираха на някое тихо място „да гледат подводниците“ или с друга подобна причина, а по радиото Нат Кинг Коул нежно пееше „Прекрасно нещо е любовта“.
Една късна и душна августовска вечер Шелдън Харис сложи ръка върху гърдите на Лора.
— Не, недей — каза тя. Но не на сериозно.
И въпреки това, когато той се опита да пъхне ръка под блузата ѝ, тя отново каза „не“. Този път сериозно.