— Спи ли изобщо? — попита Сет.
— Накара ги да ѝ поставят едно легло до неговото. „В случай че има нужда от мен“, както, казва тя. А аз не мога да дишам в онази стая и затова съм тръгнал да си легна в мотела.
— Прав си, татко. Това ще ти се отрази добре. Ще се видим по обед.
— Да, разбира се — после Нат уморено добави: — Радвам се, че те виждам, Джуди.
На път за стаята Сет държеше ръката на Джуди.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-ясен ставаше пневматичният вой на респиратора.
Вратата беше леко открехната и побелялата глава на Роузи Лазаръс се подаваше над зеленото тапицирано кресло. Тя гледаше към края на леглото, където вероятно виждаше лицето на по-големия си син, защото от мястото, на което стояха Сет и Джуди, се виждаше само един огромен метален респиратор.
— Здравей, мамо — тихо каза Сет. Отговор не последва. — Аз съм, мамо — рече той по-високо и в същото време си мислеше: „Този проклет апарат е толкова шумен, че тя не може да чуе гласа дори на своя жив син.“
Влезе в стаята, а Джуди застана зад него. Докосна майка си по рамото и тя сепнато подскочи.
— О, Сет — проплака тя, когато я прегърна. — Хауи е много болен. Тукашните лекари не могат да подобрят състоянието му. Познаваш ли някой специалист от твоята болница, на когото да се обадим?
Той поклати глава.
— Никого не познавам, мамо.
— Тогава просто трябва да седим и да чакаме — отвърна майка му. А после забеляза другия посетител. — Здравей, Джуди, скъпа. Колко мило от твоя страна да дойдеш.
За първи път сега Сет погледна към лицето на брат си. От апарата изглеждаше миниатюрно. Очите му бяха затворени, а по челото му имаше пот. Сигурно страда, си помисли Сет. И знам, че, ако Хауи иска нещо, то е всичко това да свърши.
Обърна се към майка си:
— А ти как си, мамо? Грижиш ли се за себе си? Храниш ли се?
— Това не е от значение. Ще се оправя.
— Закусвахте ли, госпожо Лазаръс? — попита Джуди загрижено.
— Време за закуска ли е? Мислех си, че е още нощ.
— Долу на пътя видях един „Хауърд Джонсън“ — предложи Джуди. — Ще ми бъде приятно да ви закарам.
— Не, не — възрази Роузи припряно. — Не мога да оставя Хауи толкова дълго сам. Ще бъдеш ли така добра да ми донесеш нещо?
— Какво? — попита Джуди.
— Нещо. Каквото и да е. Наистина не съм гладна. Честно казано, трябва ми само чаша силно кафе.
— Добре тогава, мисля, че във фоайето има машина — отвърна Джуди. — Защо не дойдете с мен просто да се поразтъпчете?
Роузи въздъхна.
— Всъщност май ще е добре да походя — за да се изправи, жената се оттласна с ръце от облегалките на креслото.
— Хайде, Скъпа — каза тя на Джуди. После се обърна настойчиво към другия си син: — Сет, ти стой при Хауи и ако нещо се случи, веднага звънни на сестрата.
— Добре, мамо — отвърна той, а гласът му дойде дълбоко от гърлото. След това се пресегна към джоба си и извади една шепа дребни монети. Подаде ги на Джуди и каза: — Ако видиш някъде апарат, донеси ми някакъв сандвич.
— Правилно — одобрително каза Роузи, — и ти трябва да хапнеш нещо, Сет. Станал си слаб като клечка.
В момента, в който двете жени излязоха от стаята, Сет бързо затвори вратата и се втурна към мястото, където Джуди бе оставила чантата си.
И после се захвана с онова, което беше правил толкова много пъти в сънищата и фантазиите си. И най-вече през цялата минала нощ.
Отиде до другия край на леглото, където ръцете му щяха да бъдат скрити от респиратора, в случай че някой от лекарите или сестрите се отбиеше в стаята.
Чантата на Джуди се отвори с изщракване, той бръкна вътре, поколеба се за миг и дори не смееше да диша, докато се ослушваше за нечии стъпки по коридора.
Не се чуваше нищо друго освен звука на респиратора.
Към интравенозната система, отвеждаща към ръката на Хауи, имаше бюретка и куха стъклена тръбичка, която показваше какво количество от предписаното лекарство вече е изтекло.
Сет бързо разви тясната тръбичка, вкара иглата на спринцовката в бюретката и изпразни солидната доза, която се съдържаше в нея. После припряно и с треперещи ръце върна интравенозното маркуче към нормалната му функция, прибра спринцовката обратно в чантата на Джуди и отново седна до брат си.
Знаеше, че сърцето му скоро ще спре да бие. Но механичният вентилатор щеше да продължи да изтласква въздух към белите му дробове. И тъй като Хауи и без това беше в безсъзнание, сестрите може би нямаше да разберат, че е починал, поне още пет минути. А може и час.
Сет не знаеше дали иска майка му да е тук за едно последно и безсмислено сбогом… или пък да пропусне мига, в който агонията на Хауи щеше най-сетне да свърши.