Самият той не можеше да отклони очи от лицето на брат си, с когото никога не бе успял да поговори.
Сбогом, Хауи, каза той в мислите си. Ако има някакъв свръхестествен начин, по който да ме познаеш, тогава може би ще разбереш, че направих това… защото те обичам.
Погребението, както и целият живот на Хауи, беше сведено само до тях четиримата. Дори и Джуди не присъстваше. Такова беше желанието на Роузи: „Семейството трябва да остане насаме за последен път.“
Сет стоеше безчувствен до гроба и слушаше как унитарианският пастор, който работеше към гробището, възхвалява добротата на брат му. Единственото нещо, което му носеше утеха, бяха мимолетните слова, че сега Хауи е „намерил покой“ и „почива в мир“.
На връщане от гробището, докато бяха в лимузината, Роузи се утешаваше, повтаряйки непрестанно какво били казали лекарите, които правили безуспешни опити да събудят нейния Хауи.
— Благодаря на Бога, че поне не е страдал. Станало е безболезнено. Сърцето му просто е спряло. Никой не е можел да направи нищо.
Джуди ги очакваше пред магазин „Лазаръс“. Тя изказа съболезнованията си на Нат и Роузи, а те двамата кимнаха признателно и безмълвно и тръгнаха ръка за ръка към задната врата.
Сет и Джуди останаха сами.
— Как се чувстваш? — попита тя.
Тъкмо щеше да каже, че е добре, но внезапно го обзе чувство на вина и прошепна:
— О, Джуди, какво направих? Какво направих?
Следващият им практикум беше в различни болници и затова Барни и Бенет се виждаха рядко, като изключение правеха само спорадичните им среднощни състезания по наказателни удари, в които резултатът беше 2568 към 2560 в полза на Барни.
Но рано една сутрин, когато беше към края на петкилометровия си крос, Барни зърна Бенет да вилнее подобно на Джийн Кели от „Пея в дъжда“. Приятелят му прескачаше като бесен на прескочикобила апаратите за паркиране по улица „Луи Пастьор“. Барни хукна да го настигне.
— Ей, Ландсман, да не си откачил? — извика той запъхтяно.
Бенет не обърна внимание какво го питат, и избъбри възторжено:
— Направих го, Ливингстън. Току-що изродих едно истинско, живо бебе.
— Ей, да не ме поднасяш — Барни се усмихна и протегна ръка. — Поздравления. Още единайсет и се дипломираш.
— Ще ми бъде приятно да го правя още милион пъти. Можеш ли да си го представиш, Барн, бъркаш в оная кървава пихтия и вадиш едно такова мъничко човеченце.
— Искаш да кажеш, че е трябвало да извършиш истинско раждане?
— Извадих късмет. Беше пет часа сутринта. Лекарят правеше спешна операция, а стажантът цяла нощ бил преливал кръв на един хемофилик и ми каза да отивам да се оправям сам.
— Жестоко!
— Разбира се — продължи Бенет, — човекът може да се е повлиял малко нещо от обстоятелството, че майката е заможна пациентка от Роксбъри. Но тъй или иначе, аз го направих — макар че, да си призная, сестрите малко ми помогнаха. А пък и самата жена вече беше минавала през тази работа. Но никога няма да ми повярваш какво се случи после.
— Ландсман, от теб мога да очаквам всичко — ухили се Барни.
— Добре тогава, слушай… жената ме погледна, от леглото и каза, че, макар това да ѝ е деветото дете, то е първото, изродено от истински лекар пика, както тя ласкаво се изрази. И тъй, тя настоя да ѝ дам името си.
— На нея… момиче ли е?
Бенет сви радостно рамене.
— Какво да правя, като в този момент в родилното отделение на „Бет Израел“ има една четирикилограмова малка дама, която се нарича Бенета Ландсман Джаксън?
— Взела е дори и „Ландсман“? Добре, че не си споменал „Ейбрахъм Линкълн“.
— Да ти кажа истината, Споменах, но тя вече си имала дете с това име.
— Лора, как е, раждаме ли, раждаме ли?
Акушер-гинекологът Уолтър Хюлит, към когото тя бе прикрепена, беше надникнал в родилната зала, за да види как Лора се справя с пациентката си Марион Фелс, трийсет и шест годишна жена първескиня.
— Контракции в интервал между четири и пет минути, шийката има разширение около шест сантиметра, изглаждане осемдесет процента… минус три пункта.
— Страхуваш ли се?
— Не, добре съм.
Естествено, лъжеше.
Лора беше сигурна в информацията, която даваше, обясняваща точното положение на бебето в родовия канал, но далеч не беше добре.
Те вече бяха определили, че раждането ще бъде „главично“ — т.е. подобно на деветдесет и пет процента от всички случаи бебето на Мерион щеше да се появи напред с главата. Но информацията, която току-що беше дала на Хюлит, показваше, че няма да видят темето на детето поне още два часа.